— Ще се върна по-късно — обясни кратко той, бутна назад стола си и се изправи.
— Кога по-късно? — попита с нормалния си провлечен тон Колдуел. — Да пазим ли стола ти?
Адам се поколеба за момент.
— Не, ще си намеря място, когато се върна.
И без повече обяснения той се запъти с широка крачка към изхода от игралната зала, разположена на втория етаж в „Морисей клуб“.
— Това е онази червенокосата от Монтана — изсумтя Колдуел, като обърна картите на Адам и ги показа, така че флошът да бъде видян от всички. — Трябва да е дяволски страстна, щом заради нея се отказа от такива карти.
— Тя е лондончанка — обади се някой.
— От Йоркшир — поправи го друг, — но непрекъснато кръстосва целия свят. Баща й е онзи граф, който изкопа древните бронзови предмети по време на едно от китайските въстания. Този случай се появи на първата страница на лондонския „Таймс“. После подарил находките си на Британския музей.
— Тя с него ли е била? — попита с известно любопитство Колдуел.
— Така твърдяха вестниците. Застреляла сама няколко бандити.
— Дявол да го вземе! Надявам се, че няма да направи дупка в главата на Адам. Тази вечер той не изглежда в настроение да изтърпи един отказ — каза толкова тихо Колдуел, че всички се обърнаха да видят този феномен.
Сънародниците на Адам и партньорите му в играта щяха да бъдат още по-изненадани, ако го бяха видели сред това семейно тържество в тесен кръг, посветено на една млада дама, която той изобщо не познаваше. Вечерята беше почти към своя край, когато той пристигна, но все пак се наложи да остане за десерта, по време на който така и не обърна никакво внимание на въпросната дама, с която, както повеляваше етикетът, трябваше поне малко да поговори. С изключение на лаконичните банални отговори, с които пресече опитите й да поведе разговор, той посвети цялото си внимание на Флора Бонам и нейния събеседник лорд Робърт Рандъл.
По времето, когато чиниите бяха прибрани, а дамите напуснаха помещението и портвайнът — донесен, граф дьо Шастлю вече не можеше да си намери място. Все пак той разговаря сравнително любезно с господата, като сипеше комплименти за конете им и качествата им на бегачи, но определено пи доста повече, отколкото му се полагаше. Този факт не остана незабелязан от домакина, който беше получил от съпругата си нареждания мъжете да се появят в дневната най-късно след час — и най-вече граф дьо Шастлю, и то като се движат без чужда помощ. Мистър Брустър не знаеше, нито пък искаше да знае какви планове кроеше Шарлот. Тя просто му беше дала да разбере, че не трябва да отделя прекалено много време за портвайна и пурите, ако искаше в дома му да цари спокойствие.
След подобно предупреждение Изикиъл Брустър не сваляше очи от часовника и от количеството портвайн, което поглъщаше графът, тъй като не можеше да забрави единствения случай, в който се беше изправил срещу гнева на жена си и не искаше отново да преживее нещо подобно.
Десет минути преди изтичането на отпуснатия час мъжете влязоха в дневната.
— Съвсем навреме — възкликна със сияеща усмивка на лицето Шарлот. — Идвате точно за шарадата.
Адам изохка наум. Тази вечер очевидно щеше да постави на голямо изпитание добрите му маниери. Дори не можеше да се приближи до Флора, защото тя беше наобиколена отвсякъде от жени — едни от тях бяха насядали до нея на дивана, а други — на съседните столове.
Той се настани край вратата с чаша слаб чай в ръка и изтърпя един рунд от тази глупава пантомима. След като втората шарада продължи със запъвания повече от двайсет минути, той внезапно заяви: „Задръж или режи тетивата, «Сън в лятна нощ», първо действие“ с единствената цел да прекрати това мъчение. Това като че беше знак за домакинята, защото Шарлот веднага предложи нещо друго — внучката й да изсвири част от репертоара си за пиано. Когато гостите се преместиха към тази част на стаята, където се намираше роялът, Адам си проправи път през тълпата, хвана Флора за ръката и я издърпа към един отдалечен ъгъл на дневната, където нареди кратко:
— Седни, ако обичаш.
След това се отпусна до нея на малкото канапе и измърмори:
— Истинско мъчение.
— Прекалено голяма възбуда ли? — осведоми се с усмивка младата жена.
Той направи гримаса.
— Ще се наложи да присъствам на доста рецитали, когато Люси започне да се проявява по-добре на пианото.
— Вероятно ти би могъл да й помогнеш при избора на музиката. А и изпълнението на Люси със сигурност ще бъде изпълнено с повече чувство, отколкото това на внучката на Шарлот. Не е ли прекалено сладникаво това младо момиче?