— Господи, Флора, не плачи — каза умолително младият мъж и изправи гръбнак, внезапно разкаял се.
Затърси с поглед място, откъдето биха могли да се измъкнат, но видя, че за да стигнат до единствения изход трябваше да пресекат цялата изпълнена с гости зала.
— Кажи какво искаш да сторя — прошепна той, като взе двете й ръце в своите, — и аз ще го направя.
— Не знам — измърмори младата жена, чувствайки се едновременно щастлива, тъжна, нерешителна.
— Ще дойда да те взема утре сутринта — заяви ненадейно той. — Ще отидем да поговорим някъде. Тук има прекалено много хора, музиката е невероятно слаба и едва се сдържам да не ударя с юмрук по стената.
Усмивката й му подейства успокояващо. Винаги се чувстваше неловко при вида на сълзите.
— А ти ще трябва да изхарчиш печалбите си в „Тифани“ — добави той. Ще те заведа да закусиш в ресторанта на Кръм. Заради мен той ще отвори колкото и рано да отидем. Неговите пъстърва и пържени картофки са най-вкусните в цял свят.
Усмивката на Флора стана по-широка.
— Свърши ли сериозната дискусия?
Адам направи гримаса.
— Дяволски много се надявам да е така. Не ми харесва да те гледам как плачеш. А сега разрешаваш ли да напусна — попита той като някое малко момченце, опитващо се да умилостиви гувернантката си, за да го пусне да играе навън.
— Стига да можеш да се измъкнеш — отвърна младата жена и огледа с недоверие събраната около рояла публика. — Намерението ти като че е неосъществимо.
Лицето на Адам се озари от широка усмивка.
— Ти само гледай. Много съм добър в тази работа.
И той пусна ръцете й и ги потупа лекичко.
— А сега си лягай да спиш по-рано, биа, защото ще дойда да те взема в осем.
След това се изправи, намигна й и се отправи към домакинята. Спря до стола на Шарлот, наведе се към нея и заговори нещо в ухото й. Тя се усмихна, кимна, усмихна се отново и когато Адам се наведе към ръката й и целуна връхчетата на пръстите й за довиждане, възрастната дама видимо сияеше.
Всички погледи жадно следяха граф дьо Шастлю докато излезе от стаята. Веднага след това всички заприказваха един през друг, общият шепот като че заплашваше да заглуши инвенцията от Бах, която звучеше в момента. Този път погледите се насочиха към Флора, в някои от тях се четеше любопитство, в други — завист, а трети като че искаха да кажат: „Разкажи ни всичко в подробности…“
Тя усети, че порозовява от неудобство, а може би руменината беше причинена от щастието, което я изпълваше. Адам не беше казал, че я обича, но явно искаше да й достави удоволствие. Въздържание… беше произнесъл тази дума с меланхолично-недоволен тон, но все пак я беше произнесъл. Тази мисъл не излизаше от съзнанието й. Беше се обрекъл на това въздържание заради нея. А когато ставаше въпрос за Адам Сер, това беше равносилно на обяснение в любов.
Тази вечер, по време на краткия им път до дома й, Сара разпитваше племенницата си. Единственото обаче, което успя да изкопчи от нея, беше, че й е било много приятно, че Адам беше дошъл.
— Вие като че разменихте по някоя друга гневна приказка — продължаваше да настоява Сара.
— Не беше точно така — отвърна неопределено Флора.
Чувстваше се прекалено развълнувана, за да разкрива чувствата си или възможността наистина да обича Адам.
— Каза, че изглеждам като ангел в тази рокля.
Нощният мрак скри усмивката на леля й. Първата схватка беше завършила с победа за нейния лагер, мислеше тържествуващо тя.
— Как ти се стори Боби Рандъл? — попита тя, за да провери доколко ефикасен се беше оказал планът й. — Изглежда красив очарователен младеж.
— Страшно отегчителен е. Адам ще ме вземе за закуска утре сутринта.
— Колко мило — отвърна леля й, като че двете изречения разкриваха един и същ приятен факт. — Утрините са толкова прохладни, прекрасни са за разходка.
Очевидно вечерта беше протекла успешно по всички фронтове, мислеше доволно тя.
— В такъв случай много добре, че се прибираме рано. Така въпреки ранното ставане ще да успееш да спиш минимума часове, необходими за поддържането на красотата — добави със спокоен тон тя.
От своя страна Адам доброволно се лишаваше от съня си, тъй като се върна в „Морисей клуб“ и отново зае мястото си пред масата за покер. Беше в еуфорично настроение въпреки многобройните проблеми в личния си живот. Флора беше казала, че го обича. Това беше достатъчно, това беше всичко за него. Играеше още по-безразсъдно от обикновено и въпреки това печелеше.
— Проклет да си, Адам, как по дяволите успяваш при всяко раздаване да получаваш такива карти? Не по-малко от десетина пъти подред — изсумтя Колдуел. — Нищо чудно, че се усмихваш, въпреки че сияеше още когато пристигна. Дамата приятелски ли беше настроена?