— Трябва да съм се прибрал, когато Люси се събуди.
— О, Боже — прошепна огорчено тя, като усети как бузите й пламват. — Колко унизително.
— Не повече, отколкото идването ми тук — отвърна тихо той. — След като бях обещал да не го правя.
Желанието, с което не можеше да се бори, беше обхванало всичките й сетива, а тялото му като че гореше под дланите й.
— Колко можеш да останеш? — попита Флора, засрамена и въпреки това безпомощна пред нуждата си да бъде с него.
— Три, може би дори четири часа. Зависи от теб — той се усмихна, — и от слуха на прислугата.
— Би трябвало да те изгоня — прошепна младата жена.
— Но няма да го направиш.
— Не — отговори едва чуто тя.
— Добре — измърмори Адам.
Огненият поглед, с който я изгаряше, нямаше нищо общо с добрите маниери.
— Защото така или иначе нямаше да си отида — довърши то.
Той хвана краищата на синята панделка, прокарана през широкото деколте на лятната й нощница и ги дръпна.
Тя стоеше неподвижно. В спалнята й цареше абсолютна тишина. Усещаше бясното тупкане на сърцето си, усещаше лекия допир на пръстите му, докато развързваше копринената лента, а после разпускането на набрания около врата й плат.
„Колко време беше минало?“ — питаше се Флора.
Седмици.
Бяха минали почти десет седмици откакто я беше докосвал за последен път.
И сега, когато стоеше до нея, висок, силен, възбуден, тя се чудеше как бе могла да подчини копнежа си за него с разумни доводи.
Дланите му погалиха раменете й, като разшириха отвора на нощницата за главата. Фината материя се плъзна надолу по ръцете й, задържа се за миг на лактите и после с плавно движение падна на пода.
Адам я гледаше безмълвно, а ръцете му се спуснаха надолу, докато стигнаха до нейните. Тогава той внимателно прокара пръсти между нейните. После вдигна дланите й към устните си и започна нежно да ги целува.
— Трепериш — прошепна той.
Въпреки щита на миглите, очите му като че я изгаряха.
— Трябва да е от студа — отвърна Флора.
Усмивката на устните й сама отричаше думите.
— Имаш ли нужда от някой, който да те стопли.
— Струва ми се, че точно затова си дошъл.
Той спря за миг — истината прозираше под шеговитите нотки на отговора й, който съвсем не беше от срамежливите.
— Видях, че прозорците ти светят — рече младият мъж.
— От „Морисей клуб“ ли?
Той се усмихна широко.
— Това подигравка ли е?
— Не — отвърна Флора, погледна към леглото и отново към него. — Защо не заключиш вратата?
„Как успяваше винаги едновременно да ме обърква и да ме възбужда толкова силно?“ — чудеше се той, докато отиваше да изпълни молбата й. А когато се върна и я видя да лежи върху дантелените възглавници, заела позата на опитна куртизанка, той постави под съмнение целия си досегашен опит с жените. Въпреки вътрешната си съпротива, бе обхванат от силно недоволство.
Вместо да отиде при нея, той се отпусна на един стол — внезапно не беше сигурен защо бе дошъл тук, нито пък знаеше какво да прави. Тя му се струваше толкова красива, игрива и подканяща, с пищна, розова плът — също като някоя от нимфите на Буше. „Но не с толкова херувимски вид — отбеляза мислено той, — много по-чувствена и женствена.“
— Дойдох в Саратога, за да те прелъстя — каза тихо Флора, учудена от внезапната меланхолия, обхванала Адам. — Дали все пак трябваше да правя това?
— Не.
— Навъсен си и ми приличаш на мъж, който върши нещо против волята си.
— А ти знаеш всичко за мъжете.
— Ревнив ли си? Кажи ми, защото аз самата съм ревнива.
Очите му се отместиха за миг, след което отново се срещнаха с нейните.
— Да — отвърна той. — И не бих могъл да се отърва от това чувство дори ако яздя в продължение на десет хиляди дни и нощи, опитвайки се да избягам от него. Искам да те държа в обятията си. Искам да съм единственият, който те целува. Споменът за удоволствието, което ми даряваш, не ме оставя на спокойствие за момент.
— Не само ти усещаш това удоволствие — нежно му припомни младата жена, — нито пък нуждата да притежаваш. И не ме гледай така. Никога не съм казвала нещо подобно на друг мъж.
— Извинявай — измърмори глухо той. — Чувствата ми са толкова силни, че не дават възможност за каквато и да била липса на заинтересованост.
— Искаш да кажеш — за обичайната ти липса на заинтересованост.
Адам вдигна колебливо поглед и я погледна изпод миглите си — най-дългите мигли, които някога беше виждала.
— Виждам те навсякъде — в сънищата си, във витрините на магазините, в огледалото, вместо собствения си образ. Не съм сигурен…