Въпросът е там, че на връщане от службата в „Блажените“, докато аз останах на вратата на кръчмата, Диего Алатристе продължи към Централната пощенска станция. И в този момент, когато капитанът вече се отдалечаваше нагоре по улица „Толедо“, двамина непознати, разхождащи се с разсеян вид сред сергиите с плодове, си бяха разменили тихо няколко думи, преди единият от тях да тръгне подире му, спазвайки известна дистанция. Аз ги наблюдавах отдалеч и се чудех дали това беше случайно и дали двамата крояха нещо лошо, когато преминаването на каретата на Анхелика изтри от съзнанието ми всичко, що не се отнасяше до нея. При все това после, когато имах възможността горчиво да се разкайвам, си казвах, че засуканите мустаци, широкополите шапки, нахлупени ниско, шпагите, камите и наперената походка на онези двамина смелчаци, трябваше да ме накарат да надуша нещо. Но на Господ, на Дявола или на който там си прави грозните шеги, съставляващи живота на хората, му се нрави да ни вижда как се разхождаме по ръба на острието поради немарливостта, високомерието или невежеството си.
Тя беше красива като Луцифер, преди да го прогонят от Рая. Каретата се беше спряла под тополите, опасващи пътя, и тя се разхождаше пеша из околността на извора. Русите й коси бяха все така навити на къдрици, а наметката, синя като очите й, падаше на дипли, та приличаше на отчупен къс от чистото небе, без нито едно облаче, на чийто фон се открояваха покривите и камбанариите на Мадрид, старата стена и яката грамада на Алкасар от другата страна на моста и реката. След като спъна добичетата, кочияшът отиде да разговаря с неколцина другари по занаят, а дуенята тръгна да напълни стомна с вода от прословутия извор. Така че Анхелика остана сама. Усещах как силно биеше сърцето ми, когато се приближих под дърветата и още отдалеч видях девойката да поздравява грациозно някакви млади дами, подкрепящи се със закуска, и да приема лакомствата, които й предлагаха, гледайки крадешком отдалечаващата се дуеня. Бих дал в този момент цялата си младост и всичките си илюзии, за да сменя мястото си на обикновено голобрадо момче с някой от снажните благородници — или поне на мъжете, даващи си вид на такива, — които се разхождаха тъдява, засукваха мустаци, щом видеха дами, разменяха си закачки с тях, свалили шапки и опрели галантно ръце на кръста или на дръжката на шпагата. Наистина, имаше и хора от простолюдието, при това немалко, а скоро опитът ме научи да се усъмнявам, че във време като онова не всичко, що блестеше, беше истинско злато; че премного леки жени и мошеници си придаваха вид на благородници от суета или стремеж към издигане, и че дори някой евреин или мавър, стига да се поограмотеше, да говореше бавно и важно, да имаше достатъчно дългове, да яздеше кон и да носеше шпага, можеше да мине за идалго. Но вече казах веднъж, че трябва доста да препатиш, за да научиш туй-онуй; така че на моята крехка възраст всеки, който носеше шпага и плащ, или наметка, фуста и кринолин, ми се струваше важна особа. Толкова малко бях преживял дотогава.
Неколцина наперени ездачи, направляващи конете без ръце, минаха край стълбичката на една карета с дами, или леки жени, или каквито там бяха, които задиряха; с цялата душа си пожелах да съм един от тях и да мога да се доближа по този начин до Анхелика, която беше навлязла под тополите, и повдигайки полите си с безкрайно изящество, вървеше между папратите край потока. Съзерцаваше умислено земята пред краката си и когато се озовах по-близо, видях, че наблюдаваше дълга върволица трудолюбиви мравки, които шетаха с дисциплината на немски войници. Рискувах повече от всякога, направих още няколко крачки, но настъпих някакви клони на земята и те изпукаха. Тогава тя вдигна очи и ме видя. Или може би по-право ще е да кажа, че слънцето и взорът й ме обгърнаха подобно на ласкав облак, и аз почувствах как главата ми се замайва, както в кръчмата „Дел Турко“, когато парите от разлятото по масата вино притъпяваха сетивата ми и всичко сякаш се случваше нейде далеч и много забавено.