Выбрать главу

— Бих умрял за вас — повторих.

Настъпи дълга и сладостна тишина. Дуенята вече се връщаше. С черната дреха и бяла пребрадка приличаше на врана, носителка на лоша поличба, и носеше каната с вода в ръка. Церберът беше на път да заеме позиция при моята любима, тъй че се канех да бия отбой и да си плюя на петите. Но Анхелика продължаваше да ме гледа, сякаш можеше да чете в душата ми. Сетне вдигна ръце към шията си и свали от нея една златна верижка с малък медальон на нея. Отвори закопчалката и я сложи в ръцете ми.

— Може би един ден желанието ти ще се сбъдне — прошепна тя.

И продължи да ме гледа все тъй загадъчно, докато го казваше. Същевременно на още детските й устни се появи усмивка, така красива, така съвършена, сякаш бе събрала цялата светлина на онова испанско небе, необятно като бездната в очите й, и аз наистина си пожелах да умра още в този миг, с оръжие в ръка, крещейки нейното име, както там, във Фландрия, баща ми бе загинал за краля, знамето и родината. В крайна сметка, помислих си, може би съдбата ни щеше да бъде еднаква.

IV. Нападението

Някъде в далечината няколко пъти излая куче. После отново се възцари тишина. Притягайки колана си, натежал от пистолета, шпагата и камата, капитан Алатристе погледна луната, която сякаш всеки момент щеше да се набоде на манастирската камбанария, сетне се озърна наоколо, чак до тънещите в мрак ъгли на площадчето „Енкарнасион“. Всичко беше спокойно.

Той пристегна късия елек от биволска кожа и отметна назад полите на късата си наметка. Веднага след това, сякаш по даден знак, три тъмни силуета изникнаха наблизо, два от едната и един от другата страна на площада, и се приближиха към оградата на манастира. Там светеше един прозорец. След малко светлината угасна и подир миг светна отново.

— Тя е — прошепна дон Франсиско де Кеведо.

Стоеше опрян на стената, облечен в черно от глава до пети. Не беше пийвал и глътка през цялата вечер, въпреки нощния студ, за да може, както сам казваше, да запази твърдостта на десницата си. Чух как изваждаше до половина шпагата от ножницата и сетне я прибираше, проверяваше дали се движи добре; но не успях да видя движението. Затова пък долових как реди едва чуто своите стихове:

Не може болките нощта да уталожи, ни бесовете мои да смири…

Запитах се дали дон Франсиско си говореше така, за да смекчи безпокойството, за да държи студа на разстояние, или защото наистина беше толкова хладнокръвен, че можеше да съчинява стихове пред самите двери на ада. Тъй или иначе, моментът не беше подходящ да оценявам подобаващо поредния бисер на гениалния ни поет. Не откъсвах очи от неподвижния тъмен профил на капитана под широкополата шапка — сянката от периферията беше толкова плътна, че на лицето му сякаш имаше тъмна маска. Той остана неподвижен още известно време. От другата страна на площада трите черни, неясни силуета, появили се преди малко, също стояха неподвижно и се опитваха да минат за незабележими. Кучето излая отново, сега само два пъти, и от стръмния склон на „Каньос дел Перал“, като отговор на парола, се разнесе глухото пръхтене на мулетата от каретата, чакаща там. Тогава Диего Алатристе се обърна към мен и аз видях как светлеят очите му на лунната светлина, огряла площада.

— Бъди много предпазлив — каза той.

После сложи ръка на рамото ми. Аз поех дълбоко въздух и прекосих площада като човек, който се готви да влезе в устата на вълка. Усещах очите на капитана, вперени в мен, и чух стиховете, с които ме удостои, дон Франсиско де Кеведо, импровизирайки, докато аз се отдалечавах:

Да, всичко може младостта честита — и каменния зид дори прелита…

Сърцето ми туптеше така силно, както сутринта при разговора с Анхелика де Алкесар. А може би и по-силно. Усещах почти непоносимо напрежение в стомаха и гърлото, когато минах покрай притаените фигури на дон Висенте де ла Крус и синовете му, а в ушите ми глухо забиха тъпани. Те се бяха прилепили към оградата и оръжията им проблясваха изпод плащовете.

— Побързай, момче — прошепна припряно бащата.

Кимнах безмълвно и продължих покрай оградата до купчината камъни на ъгъла. Там се прекръстих със свито сърце. Молех се да ми помогне Бог, макар да се канех да нападна свято място, посветено Нему. После се качих без затруднения на купчината — по онова време бях пъргав като маймуна, — и пазейки равновесие на върха й, успях да протегна ръце нагоре и да се набера на мускули, докато най-сетне се озовах горе на зида. Там останах, възседнал оградата, като се надявах да не се откроявам прекалено ясно на лунната светлина. От едната ми страна долу бяха улицата и площадът с притихналите силуети на моите другари в това начинание, стаени до стената, а от другата — черното мъртвило на манастирската овощна градина, нарушавано от време на време от песента на някакъв щурец. Изчаках, докато глухите удари на тъпана в ушите ми затихнаха, и тогава отново се размърдах; когато го сторих, медальонът от верижката, подарен ми от Анхелика де Алкесар при извора „Ел Асеро“, се измъкна от дрехите ми, опря се в стената и издрънча. Бях го съзерцавал с часове; изглеждаше старинен, а във вътрешността му имаше гравирани знаци — загадъчни и непонятни: