Чу как някъде наблизо притичаха хора, сякаш въоръжени, мернаха се светлини на факли. Сетне пак настана тишина. Отпочинал и поовладял се, той остана дълго време неподвижен в мрака. Под елека му се стичаше студена пот и го караше да трепери, но това не го вълнуваше. Не спираше да се пита кой им беше устроил този капан.
Гърмежите и свистенето на стомана ме принудиха да се върна бързо обратно, докато се питах тревожно какво ли се случваше на площад „Енкарнасион“. Втурнах се натам, ала след малко благоразумието надви. Който си губи ума, накрая губи и главата си, често с нежеланата помощ на палача — това беше войнишка максима, научена от капитана. Поради това спрях, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми, и се помъчих да преценя кое е най-подходящо, и дали присъствието ми щеше да помогне или навреди на приятелите ми. Тъкмо тогава чух шум от приближаващи се тичешком стъпки и смразяващия вик „Предайте се на Инквизицията!“, което по онова време, както споделих с ваши милости, бе достатъчно, за да настръхнат косите и на най-коравия юначага. Спрях и затаих дъх, а после с един скок се приютих зад ниската каменна стена, която служеше за парапет и се спускаше надолу по склона. Едва съвзел се от уплахата, чух горе стъпки, нова стрелба, викове и звън на стомана наблизо. Нямах време да се безпокоя повече за участта на капитана и дон Франсиско, защото не на шега започнах да се тревожа за своята собствена. Тогава отгоре се сгромоляса нечие тяло. Възнамерявах да изчезна с лъвски скок, но падналият нададе жален стон, който привлече вниманието ми. На лунната светлина разпознах по-младия от синовете на дон Висенте де ла Крус, онзи, когото наричаха дон Луис. Той явно бе ранен лошо при бягството от манастира. Отидох при него и той ме погледна в полумрака с изплашени очи, които блестяха трескаво на оскъдната нощна светлина. Сложи ръка на лицето ми, както правят слепците, за да разпознаят човек, и се отпусна на колене. Когато го докоснах, причината за тази слабост стана ясна — ръцете ми бяха целите в кръв. Дон Луис бе надупчен като решето от един аркебузен изстрел и от няколко удара с нож, и когато рухна в ръцете ми, долових мириса на избилата го ледена пот, примесен със сладникавия, противен мирис на кръвта.
— Помогни ми, момче — чух го да шепти.
Бе го казал с толкова нисък и слаб глас, че едва разбрах думите; а усилието да ги произнесе като че ли го отслаби още повече. Понечих да стана, като го дърпах за ръката, но той беше тежък и раните го бяха обезсилили; успях само да изтръгна от него провлечен, болезнен вопъл. Беше без шпага, на пояса му бе останала само камата, чиято дръжка докоснах при опита да го вдигна.
— Помогни ми — повтори той.
Тъй, умиращ, изглеждаше много по-млад, почти на моята възраст; и всичко, с което видът и смелостта му ме бяха впечатлили преди, сега се изпари напълно. Той беше по-голямо, смело момче, но беше и целият надупчен; а аз, макар и по-млад, бях все още жив и здрав и оставах единствената му надежда. Това ме накара да се почувствам необикновено отговорен. Тъй че като потиснах естествения порив да го оставя там и да подиря убежище колкото може по-бързо, аз се опитах, прехвърляйки ръцете му през своите рамене, да го влача на гръб; но той беше твърде отмалял и се хлъзгаше в собствената си кръв. Отчаян, прекарах длан през лицето си и го омазах цялото с лепкавата течност, капеща върху ми. Дон Луис пак се бе строполил на колене, подпрян на каменната стена и стенеше едва чуто. Опитах се да потърся пипнешком някоя от големите рани, през които можеше да отлети душата му, за да я запуша с парче плат, което извадих от вътрешния си джоб; но когато докоснах с пръсти първата, също като свети апостол Тома, разбрах, че вече е все едно, и че този момък нямаше да дочака изгрева на новия ден.
Чувствах се с пределно бистър ум. Време е да си вървиш, Иниго, рекох си аз. Стрелбата и врявата на площада бяха спрели, но мъртвилото звучеше дори по-заплашително, ако това изобщо бе възможно. Сетих се за капитана и за дон Франсиско. Вече можеше да не са между живите, да са арестувани или да бягат; нито една от тези три възможности не повдигаше духа ми, макар вярата ми в шпагата на поета и в хладнокръвието на господаря ми да ме навеждаха на мисълта, че те са в безопасност или са намерили убежище в някоя от близките църкви, въпреки че малко от тях бяха отворени в такива късни доби.
Надигнах се бавно. Свит на кълбо, дон Луис де ла Крус вече не стенеше. Умираше тихо и до мен достигаше единствено диханието му, все по-слабо и пресекливо, прекъсвано от време на време от зловещо бълбукане. Вече нямаше сили да моли за помощ. Задушаваше се в собствената си кръв, която се стичаше полека в голяма тъмна локва, огряна от лунната светлина.