Някъде, много далеч, проехтя последен изстрел от пистолет или мускет, сякаш преследваха някого; изстрелът събуди у мен надеждата, че някой го е отправил безпомощно подир стопяващата се в мрака сянка на капитан Алатристе. Крайно време беше да потърся убежище. Тъй че се приведох над умиращия, изтеглих от колана му онази кама, която нямаше да му е необходима по пътя, на който предстоеше да се отправи; и с камата в ръка се изправих, решен да си обирам крушите.
Тогава чух мелодийката. Звучеше като „тирури-та-та“, и някой я свиреше зад мен. Звукът ме накара да замръзна на място и пръстите ми с полепналата кръв на Луис де ла Крус по тях се сгърчиха около дръжката. Обърнах се много бавно, като вдигах желязото; и когато го сторих, то проблесна за кратко пред очите ми. В края на ниската каменна стена стоеше облегната фигура, която ми беше позната: тъмна фигура, загърната с плащ и с черна широкопола шапка. Щом я разпознах, проумях, че капанът е смъртоносен и че се е затворил около мен.
— Пак се срещаме, хлапе — каза сянката.
Пресипналият, скърцащ глас на Гуалтерио Малатеста прозвуча като смъртна присъда в нощната тишина. Ще попитате как тъй, по дяволите, останах там, сякаш прикован към земята, вместо да офейкам като преследван от сатаната. Причините са две: от една страна появата на италианеца ме вцепени; от друга страна, неприятелят препречваше пътя ми за бягство, който трябваше да хвана, за да напусна мястото, където бе паднал горкият Луис де ла Крус. Така че останах, държейки камата пред себе си, докато Малатеста ме наблюдаваше спокойно, сякаш разполагаше с цяла вечност.
— Пак се срещаме — повтори той.
Сетне се отдели от стената с голямо усилие, сякаш го мързеше да се движи, и направи една крачка към мен. Само една. Успях да видя, че не бе извадил шпагата си от ножницата. Помръднах леко с камата, без да я свалям, и тя отново просветна между него и мен.
— Дай ми това — каза той.
Стиснах зъби, без да отговарям, за да не му дам възможност да разбере колко ме беше страх. Встрани, на земята, умиращият простена за последен път и после предсмъртното му хъркане престана. Като нехаеше за голата кама в ръцете ми, Малатеста направи още две крачки към мен и се наведе предпазливо.
— Спестихме малко работа на палача.
И побутна трупа с крак, докато говореше. После отново се обърна към мен. Продължавах да държа заплашително камата и забелязах въпреки тъмнината, че изглеждаше изненадан да ме види все още с нея в ръка.
— Стига вече, хлапе — прошепна той, почти без да ми обръща внимание.
Наоколо изникваха нови сенки, сенки на въоръжени мъже; те вече бяха с извадени пистолети, шпаги и ками. Светлинка от нечий фенер се появи иззад ъгъла при ниската стена, мина над главите ни и после се спусна по нанадолнището. При това просветване успях да видя как черната сянка на италианеца се плъзна към Луис де ла Крус. Младежът не помръдваше, свит на земята; и ако не бяха отворените очи, втренчени нагоре, можеше да се каже, че спи в огромна червена локва.
Фенерът вече наближаваше и сега отразяваше върху ми сянката на Малатеста. Силуетът му се открояваше отчетливо на фона на металическите отблясъци на броните и остриетата на идващите мъже. Продължавах да държа камата вдигната. Когато човекът с фенера спря наблизо, той огря едната страна на слабото, набраздено от шарка и други белези лице на наемния фехтувач, зловещо подобие на лунния лик, тънките, старателно подстригани мустаци, и очите, черни като дрехите му, които ме изучаваха развеселено и любопитно.
— Предай се на Светата Инквизиция, хлапе — рече той и страховитата фраза прозвуча като подигравка от неговата уста, съпроводена с онази усмивка, олицетворяваща заплахата.
Бях твърде уплашен, за да отговоря или да помръдна, тъй че не сторих ни едното от двете. Останах неподвижен, все така с вдигната кама; предполагам, че отстрани погледнато, това можеше да се тълкува като взето решение. Смятам, че навярно затова бях събудил любопитството, което проблесна в черните очи на противника ми. След малко неколцина от агентите, които ни бяха наобиколили, направиха знак, че ще се погрижат за мен; но Малатеста ги спря с жест. Сетне, много бавно, като че ли ми даваше възможност да размисля, изтегли шпагата от канията. Шпагата беше огромна, сякаш без край, с масивна, широка дръжка. Няколко секунди той задържа умислено поглед върху острието, после го вдигна полека, така че то блесна пред мен. Редом с него камата ми изглеждаше смешна. Но беше моята кама. Така че, макар ръката ми да започваше да притреперва, успях да я удържа неподвижна, вперил очи в очите на италианеца, както се гледа в омагьосващите очи на змия.