— Има кураж момчето.
Сред сенките, които ни ограждаха зад фенера, се чу смях. Малатеста протегна шпагата си и докосна върха на моята кама. Този метален досег накара космите на тила ми да настръхнат.
— Хайде, стига — каза той.
Някой пак се засмя и от този смях кръвта ми кипна. Замахнах войнствено, за да отстраня оръжието на Малатеста и иззвънтяването отекна предизвикателно. Внезапно, без да зная как, видях върха на неговата шпага на две педи от лицето си. Застанал неподвижно, Малатеста сякаш се чудеше да ме прониже или не. Замахнах пак, ала острието изчезна изведнъж и ударът ми потъна в нищото.
Отново се разнесе смях. Тогава изпитах дълбока мъка за себе си, но и голямо облекчение; една необятна тъга, от която ме избиваше на плач, но в очите ми не се появиха сълзи — тях гордостта поддържаше сухи; плачех в сърцето си, стягаше ме и гърлото. В този миг разбрах, че има неща, които никой мъж не може да допусне, дори те да му струват живота, или точно защото струват повече от живота му. В този съдбоносен миг си спомних с тъга за зелените хълмове и поля от детството ми, за дима, който се виеше над къщите във влажния утринен въздух, за твърдите и груби ръце на баща си, усетих отново докосването на войнишките му мустаци в деня, когато ме прегърна за последен път, преди да поеме към ориста, която го чакаше под стените на Юлих. Почувствах още топлината на огнището и смътно различих силуета на майка ми, наведена до огъня, да кърпи или да готви; и смехът на сестричките ми, играещи наблизо. Отчаяно ми домъчня за сладката топлина на постелята в зимните дни. Сетне дойде ред и на синьото като очите на Анхелика де Алкесар небе — съжалих, че не го виждам над себе си, че щях да свърша тъй мрачно и печално в нощта, на светлината на фенер. Но никой не избира часа на смъртта си, а този несъмнено бе моят.
Време е да се мре, казах си. И с цялата сила на моите тринадесет години, с цялото отчаяние, че толкова красиви неща никога не ще бъдат мои, впих поглед в блестящия край на вражеското острие и недодялано помолих Бог да се смили над душата ми, в една бърза молитва, която бях научил от майка си на нейния баски език заедно с първите си думи. А после, сигурен, че баща ми ме чака с разтворени обятия, гордо усмихнат, аз стиснах здраво камата, затворих очи и се хвърлих напред, раздавайки удари слепешката, срещу шпагата на Гуалтерио Малатеста.
Оцелях. По-късно, всеки път, когато исках да си припомня този момент, успявах да го възстановя само като вихрен низ от усещания: последния блясък на шпагата пред мен, умората в ръката, сипеща удари на всички страни, порива да вървя напред, без да срещам нищо, нито стомана, нито болка, нито съпротива. После внезапния сблъсък с нечие здраво, твърдо тяло, някакви дрехи и една силна ръка, която ме държеше, или по-скоро ме прегръщаше, сякаш се опасяваше да не се нараня. Споменът как ръката ми се опитваше да се освободи, за да удря, как се борех мълчешком, и гласа с лек италиански акцент, който мълвеше: „Спокойно, хлапе, спокойно!“ почти нежно, и ръката, която ме задържаше, като че ли за да не се нараня сам с камата. И сетне, докато продължавах да се блъскам, заровил лице в онези черни одежди, долавяйки мириса на пот, обработена кожа и метал, дланта, която сякаш ме прегръщаше или пазеше, изви леко ръката ми, без излишна жестокост, докато накрая пуснах камата. Тогава, почти готов да се разридая, искрено желаещ да мога да го сторя, захапах онази ръка със сила, с бяс, като ловно куче, решено да убие плячката на място. И не отстъпих, докато онази длан не се сви в юмрук и един удар зад ухото не ме накара да видя как нощта избухва в хиляди звезди и ме потопи във внезапен и страшен сън, в черна, бездънна бездна, в която пропаднах, без да издам вик или стон, готов да се явя пред Бога като добър войник.
После сънувах, че не съм умрял. И ме ужаси съзнанието, че ще трябва да се събудя.
V. В името Божие
Събудих се със сепване, измъчван от болки, в мрака на движеща се карета, чиито прозорци бяха с решетки. Усещах странна тежест в китките, а когато се размърдах, чух метално подрънкване, което ме изпълни с ужас: бях в железни окови, закрепени за пода на каретата с верига. През решетките различих светлина, от което заключих, че денят е настъпил. Тъй или иначе, нямах представа за времето, изминало от задържането ми; но колата се движеше с равномерен ход и от време на време по нанагорнищата чувах плющенето на камшика и подвикванията на кочияша, подкарващ мулетата с остена. Край вратичката на каретата се чуваше и конски тропот, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Следователно ме караха извън града, окован и с конвой. А според чутото при задържането ми, водеше ме не друг, а хора на Инквизицията. Не беше потребно да напъвам особено въображението си, за да проумея очевидното: ако някой занапред го чакаше черна орисия, то този някой бях аз.