Заплаках. Зароних безнадеждно сълзи, заслушан в тракането на колелетата на колата, където никой не можеше да ме види. Плаках, докато очите ми пресъхнаха и после, подсмърчайки, се свих в един ъгъл и зачаках, примрял от страх. Както всички испанци от онова време и аз знаех достатъчно за инквизиторските порядки — тази зловеща сянка в продължение на дълги години представляваше част от живота ни, — за да знам каква ще е съдбата ми: щях да се озова в чудовищните тайни килии за мъчения на Светата Инквизиция в Толедо.
Мисля, че и преди съм споменавал пред ваши милости Инквизицията. Истината е, че у нас тя не беше по-лоша, отколкото в другите страни, които се явяваха тогава естествени наши врагове, и те й вмениха тази позорна черна слава, с която оправдаха оплячкосването на испанската империя, когато тя се сгромолясваше. Вярно е, че Светата Инквизиция, създадена за да бди над чистотата на вярата, в Испания беше по-строга, отколкото в Италия и Португалия например, а в Западните Индии положението беше още по-тежко. Но Инквизицията съществуваше и по други места. Освен това, независимо дали я използваха като претекст или не, германци, французи и англичани видяха сметката на повече иноверци, предполагаеми вещици и окаяни бедняци, отколкото са изгорените в Испания. У нас, благодарение на особено стриктната бюрокрация на монархията, управлявана от австрийската династия, изгорените на клада, наистина много, но не чак толкова много, всички до един бяха описани надлежно в регистри с наказателни дела, с първите и фамилните си имена. Нещо, с което между другото не могат да се похвалят нито поданиците на Всехристиянския владетел, краля на Франция, нито проклетите еретици малко по на север от тях, нито пък Англия — винаги коварна, подмолно действаща страна на пирати. Когато те горяха еретици, го правеха с леко сърце и на едро, без съд и присъда, както им скимнеше или както им изнасяше, проклетите му пълчища от лицемери. Освен това светското правосъдие по онова време беше също толкова жестоко, колкото и църковното; хората също бяха жестоки — и поради липса на култура, и поради естественото влечение на примитивния човек да наблюдава как измъчват ближния. Във всеки случай истина е, че Инквизицията често се явяваше оръдие за упражняване на властта в ръцете на крале като нашия Фелипе Четвърти, който й повери контрола върху новите християни и предполагаемо покръстените евреи, върху преследването на вещици, двуженци и содомити, и дори правото да цензурира книги и да се бори с контрабандата на оръжие и коне, както и тази на монети и с тяхното фалшифициране. Последното извърши с аргумента, че контрабандистите и секачите на фалшиви пари вредели неимоверно на интересите на монархията; а който беше противник на монарха — защитник на вярата, беше враг и на Господа, просто и ясно.
При все това, въпреки чуждоземските клевети и въпреки че не всички процеси доведоха до кладата, а имаше многобройни примери за помилване и справедливост, Инквизицията, подобно на всяка неограничена власт в ръцете на хората, доби зловеща слава. Упадъкът, който изживяхме ние, испанците, през този век — дълго ще скърца между зъбите ни прахта, в която се превърна натрупаната не от нас кал, — може да се обясни, преди всичко и най-вече с унищожаването на свободата, с културната изолация, недоверието и религиозното мракобесие, породени от дейността на Светата Инквизиция. Тъй голям бе ужасът от нея, че дори нейните така наречени агенти, миряните-сътрудници на Инквизицията, придобиващи тези постове с пари, се радваха на пълна безнаказаност. Да кажеш „агент на Светата Инквизиция“ бе все едно да кажеш „шпионин“ или „издайник“, а в Испания на Фелипе Четвърти Католически те наброяваха двайсет хиляди. При това положение на нещата, нека ваши милости си дадат сметка какво означаваше Инквизицията в една страна като Испания, където правосъдието би се задвижило по-скоро от два дублона, отколкото от друга сила; където човек можеше да купи и продаде всичко, включително и опрощението на църквата; където освен това, всеки втори имаше сметки за уреждане с някого и където нямаше двама души на едно мнение — по моему продължава да няма. Дори сутрешния си шоколад пият по сто различни начина: в Гуаксака е един, черен; другаде го пият с мляко, там с препечен хляб, на трето място — в чаша с резенчета пържен хляб, топени във вино или мляко. Въпросът не беше в това да си добър католик, а да изглеждаш такъв. А за постигането на тази цел нямаше по-добро средство от издаването на онези, които не бяха добри католици; или които поради отколешна злъч, ревност, дрязги или завист, можеше спокойно да обвиниш, че не са. Както можеше да се очаква, доносничеството процъфтяваше; като градушка валяха сведения от рода на „знам го от сигурно място“ и „разправят, че…“. Тъй че, когато неумолимият пръст на Светата Инквизиция посочеше някой клетник, той тутакси биваше изоставен от покровители, приятели и роднини. Син обвиняваше баща си, жена съпруга си, а затворникът трябваше да издава съучастниците си, или дори да си ги измисля, за да избегне мъчения и смърт.