И ето ме мен, едва тринайсетгодишен, уловен в тази зловеща мрежа. Знаех какво ме чака и дори не се осмелявах да спирам много-много мислите си на това. Известни ми бяха истории на хора, посягали на живота си, за да избегнат ужаса на занданите, към които са ги карали. Трябва да призная, че в тъмнината на онази каляска ги разбирах добре. Щеше да е по-лесно и по-достойно, мислех си аз, да се бях нанизал на шпагата на Гуалтерио Малатеста и работата да бе приключила бързо и чисто. Но несъмнено Божието Провидение искаше да ме подложи на още изпитания. Въздъхнах дълбоко и се свих в ъгъла, примирен с мисълта, че ще трябва да ги посрещна, след като друг изход не ми оставаше. Макар че нямаше да се разсърдя, мислех си, ако Провидението, Божествено или не, бе предвидило тези изпитания за някой друг вместо за мен.
През останалата част от пътуването мислих много за капитан Алатристе. С цялото си сърце желаех той да е в безопасност, може би някъде наблизо, и да се кани да ме спаси. Но надеждата не се задържа дълго. Дори ако беше успял да се измъкне от несъмнено добре устроения от неприятелите му капан, това все пак не беше рицарски роман; а оковите, подрънкващи на ръцете ми при движението на колата, бяха твърде истински, също като страха и самотата, които чувствах, както и несигурната ми съдба. Всъщност съдбата ми можеше да бъде приета и за сигурна, зависи от гледната точка. Наистина по-късно животът и времето, преживелиците, любовта и войните под знамената на нашия господар, краля, ме накараха да загубя вяра в много неща. Но още тогава, въпреки невръстните ми години, бях спрял да вярвам в чудеса.
Каретата спря. Чух как кочияшът сменяше мулетата, значи несъмнено бяхме спрели на някоя пощенска станция. Опитах се да пресметна къде се намирахме, когато вратата се отвори; и внезапно нахлулата светлина ме заслепи, тъй че в продължение на няколко мига не виждах нищо. Потърках очи и когато прогледнах, видях пред себе си Гуалтерио Малатеста. Той стоеше до стълбичката и ме наблюдаваше. Беше облечен както винаги изцяло в черно, включително ръкавиците и ботушите, с черно перо на шапката. Тънките мустаци подчертаваха изпитите му черти. Грижливо очертаната им линия контрастираше с лицето му, така издълбано от белези и зараснали рани, че наподобяваше бойно поле. Зад него, на върха на един хълм на около половин левга разстояние, се виждаха старите крепостни стени на Толедо, очертани на златистия фон на залязващото слънце, увенчани с крепостта на император Карлос.
— Тук се разделяме, хлапе — каза Малатеста.
Погледнах го слисан, без да разбирам. Трябва да съм имал наистина жалък вид, освен следите от пътуването, бях изпоцапан със засъхналата кръв на горкия Луис де ла Крус по лицето и дрехите. За миг ми се стори, че виждам как италианецът свъсва вежди, като да не беше доволен от външния ми вид или от състоянието ми. Аз продължавах да го гледам смутено.
— Ще се погрижат за теб — додаде той след малко.
По устните му плъзна тънка усмивка: ленива гримаса, жестока и опасна, която оголваше белите вълчи зъби. Но той веднага я прикри, макар и с неохота. Може би прецени, че бях достатъчно съкрушен, за да ме поразява и със злорадството си. Действително, не се чувствах кой знае колко уютно. Погледа ме още малко и сетне, с все същото непроницаемо изражение сложи ръка на дръжката на вратата, за да я затвори.
— Къде ме водят? — попитах.
Гласът ми прозвуча слабо, някак чужд, сякаш принадлежеше другиму. Италианецът остана неподвижен. Очите му, черни като смъртта, ме гледаха, без да трепват. Гуалтерио Малатеста винаги ме гледаше по един и същ начин — все едно нямаше клепачи.