— Там.
Той посочи с брадичка града зад себе си. Ръката му, подпряна на вратата, сякаш лежеше върху надгробна плоча. После ми се прищя да удължа мига, защото инстинктът ми подсказваше, че това бе последната слънчева светлина, която виждах за много време напред.
— Защо?… Какво съм сторил?
Той не отговори. Само продължи да ме гледа още известно време. До мен достигаше шумът от смяната на добичетата. Колата се разтресе при прикачването. Зад италианеца видях да минават неколцина мъже, въоръжени до зъби, а сред тях се мярнаха черно-белите раса на двамина доминиканци. Единият ми хвърли мимоходом бегъл и равнодушен поглед, като да не бях човек, а предмет; и този поглед ме изпълни с повече страх, от каквото и да било друго на света.
— Съжалявам, хлапе — рече Малатеста.
Изглежда беше прочел ужаса в мислите ми. Мътните да ме вземат, ако в онзи момент не ми мина през ума, че наистина беше искрен. Това, разбира се, бе един-едничък миг. Тези две думи и смътният отблясък на погледа му в тъмнината. Ала когато понечих да разровя това, което смятах за наченки на състрадание, отново се натъкнах на бездушната маска на наемния убиец. И видях, че той вече затваряше вратичката.
— Какво става с капитана? — попитах тревожно, опитвайки се да задържа още малко онова слънце, което бе на път да ми се изплъзне, може би завинаги.
Малатеста остана безмълвен. Тясна ивица светлина обрамчваше мрачното му лице. И тогава видях наистина, без капка съмнение, как безсилна ярост прекоси като мълния лицето му. Това трая само секунда, и яростта се скри тозчас под жестока гримаса — опасната, кръвожадна усмивка, която най-сетне изви бледите и студени устни на италианеца. Но сърцето ми вече подскачаше от радост и гримасата не можа да ме уплаши; защото разбрах, още там, на мига, с абсолютна сигурност, че Диего Алатристе беше успял да се изплъзне от клопката.
Тогава Малатеста затръшна внезапно вратата и аз пак останах в тъмното. Чух откъслечни заповеди, препускане на отдалечаващ се кон, после изплющя камшикът на кочияша. След това мулетата потеглиха и колелетата се завъртяха, отвеждайки ме там, където дори Бог нямаше да е на моя страна.
Това, че съм безпомощна плячка в ръцете на всесилна машина, лишена от чувства и съответно от милост, си пролича веднага щом ме свалиха от колата в един унил вътрешен двор, който изглеждаше още по-мрачен на светлината на залеза. Първо свалиха оковите ми, а сетне ме отведоха в някакво подземие, съпровождан от мълчалив конвой — четирима стражи на Инквизицията и двамата доминиканци, които бях мернал при смяната на мулетата. Ще спестя на ваши милости процедурите: от събличането ми и старателния обиск до предварителния разпит, проведен от един писар. Той поиска да узнае от мен моето име, презиме, фамилия, възраст, имената на баща ми и на майка ми, тези на дядовците и бабите ми и на прадядовците и прабабите ми, настоящо местожителство и родно място. После, със сух чиновнически тон, провери познанията ми на добър християнин, като ме накара да прочета „Отче наш“ и „Аве, Мария“, след това поиска да узнае имената на всички лица, за които можех да предположа, че имат връзка със сегашното ми положение. Попитах защо съм там, но не получих отговор. Настоя относно имената на моите познати, свързани със случая, но аз не отговорих, преструвайки се на смутен и уплашен, или по-скоро — ако трябва да съм честен, — задоволявайки се да давам външен израз на искрените чувства, които давеха душата ми. Пред настоятелността на писаря просто избухнах в безутешен плач и това като че ли бе достатъчно за момента, защото той остави перото в мастилницата, посипа пясък по прясно изписаната страница и прибра документите. При този развой на нещата реших да прибягвам до сълзи винаги, когато се видех в затруднено положение; макар да имах сериозни опасения, че нямаше да се наложи да полагам усилия за това. Защото ако имаше нещо, което тук вътре нямаше да ми липсва, предугаждах в злощастието си аз, то това щяха да са поводите за ронене на сълзи.
Сетне, когато мислех, че писарят вече е приключил с процедурата, установих, че ставаше дума само за предисловие или пролог и че първото действие още не бе започнало. Проумях това, когато бях откаран в една стая с формата на квадрат, без прозорци, без амбразури, осветявана от голям свещник. Мебелировката се състоеше от голяма маса, друга, по-малка, върху която бяха поставени различни предмети, и няколко пейки. Зад голямата маса бяха седнали двамата монаси от пощенската станция и трети човек — с тъмна брада и черна тога, придаваща му внушителен вид на правник, най-вероятно съдия, със златен кръст на гърдите. Зад малката маса седеше писар, но не онзи, който проведе предварителния разпит: този имаше вид на гарван и записваше старателно всичко, което се казваше, а, опасявам се, и това, което не се казваше. Двама агенти, един висок и як и друг, червенокос и слаб, ме пазеха. На стената висеше огромно разпятие. Тялото, което висеше на него, сякаш бе минало през ръцете на същия този съд.