Не бях хапвал нищо повече от денонощие и въпреки че бях седнал, започваше да ми прилошава. Тъй че, след изчерпване на сълзите като средство, започнах да обмислям преимуществата на един припадък, който навярно, предвид хода на нещата, нямаше да е само трик. Тъкмо тогава отецът каза нещо, което наистина можеше да ме докара до несвяст без особено усилие.
— Какво знаеш за Диего Алатристе-и-Тенорио, известен още и като капитан Алатристе?
Дотук беше, Иниго, рекох си аз. Свърши се. Край с отричанията и празните приказчици. Оттук насетне всяко казано нещо, независимо дали потвърждаваш или опровергаваш пред този писар, отбелязващ дори въздишките ти, може да бъде използвано срещу капитана. Тъй че оставаш ням, докъдето и да те отведе това. При създалата се ситуация, въпреки собственото ми положение и замайването, и въпреки безумната паника, която ме обземаше неудържимо, реших, събирайки последните останки твърдост, че нито тези монаси, нито тайните зандани, нито Висшият съвет на Инквизицията, нито папата в Рим щяха да изтръгнат от мен и думичка относно капитан Алатристе.
— Отговори на въпроса — заповяда по-младият.
Не го сторих. Гледах пода пред себе си — една плоча, разполовена от зигзагообразна цепнатина, криволичеща като кучешката ми съдба. И продължих да гледам същото място, когато един от агентите, стоящ зад мен, подчинявайки се на заповедта, дадена с жест от монаха, се приближи, и ме халоса жестоко зад врата. Пестникът му блъсна тила ми силно като ятаганен удар. По размера на дланта пресметнах, че трябва да е бил високият и якият.
— Отговори на въпроса — повтори отецът.
Продължих да гледам пукнатината на пода, без да казвам и „гък“, и отново получих удар, още по-силен от първия. Сълзите, истински като болката във врата ми, бликнаха въпреки усилията ми да ги спра. Избърсах ги с опакото на ръката си; точно сега не исках да плача.
— Отговори на въпроса.
Прехапах устни, та да не мога дори да отворя уста, и скоро пукнатината от пода се изкачи бързо към очите ми, докато тъпанчетата ми биеха, бам, бам, подобно опъната кожа на тъпан. Този път ударът ме повали по очи на пода. Плочите бяха студени като гласа, който прозвуча след това.
— Отговори на въпроса.
Думите идваха от много далеч, като от трескав кошмар. Една ръка ме обърна по гръб. Видях лицето на рижавия агент, надвесено над мен; и още едно отзад, това на отеца, който ме разпитваше. Не можах да сдържа един вопъл на отчаяние и безпомощност, защото разбрах, че нищо нямаше да ме изведе от тъмницата и че те наистина разполагаха с цялото време на света. Колкото до мен, пътят, който щях да извървя до ада, едва започваше, а аз никак не бързах да продължа пътуването. Тъй че припаднах елегантно, точно когато рижавият ме хващаше за дрехата, за да ме вдигне. И този път — Христос, който висеше на стената, ми е свидетел, — въобще не се наложи да се преструвам.
Не зная колко време е минало после. Свестих се във влажната килия, където бях затворен в единствената компания на огромен плъх, който ме наблюдаваше съсредоточено от един тъмен отходен канал в ъгъла на помещението. Спах, споходиха ме кошмари, после лових дървеници из дрехите си, за да убивам времето, и на три пъти поглъщах твърдия комат и копанката с бълвоч, от която ми се повдигаше, оставена от един мрачен тъмничар на прага на килията под съпровода на продължителен грохот на ключове и ключалки. Бях зает да измислям начини да се приближа до плъха, за да го убия, защото присъствието му ме изпълваше с ужас всеки път, когато усещах сънят да ме надвива, и тогава двамата агенти — рижият и едрият, да им отплати Бог със същото, което сполетя мен, — дойдоха да ме търсят. Този път, след изминаването на няколко коридора, кой от кой по-зловещ, се оказах в помещение, подобно на първото, с известни безотрадни новости по отношение на компанията и мебелировката. Зад масата, освен мъжа с брадата и черната тога, писаря с физиономия на гарван и доминиканците, седеше още един монах, към когото останалите се отнасяха голяма почит и покорство. Видът му вдъхваше страх. Имаше сива, къса коса, подрязана около слепоочията така, че добиваше вид на шапка; хлътналите страни, пръстите, костеливи като нокти на хищна птица, които се подаваха изпод ръкавите на расото, и най-вече фанатичният блясък в очите, сякаш изгарящи в треска, караха човек да се моли този монах никога да не му стане враг. До него другите изглеждаха като милосърдни самарянки. Към това трябва да добавим и присъствието на уреда за изтезания в единия край на стаята, който сякаш очакваше да привържат жертвата към него. Този път нямаше стол, на който да седна, и краката ми, които едва ме държаха, започнаха да треперят. Дребна плячка бях за такива хищници — или поне така ми се струваше.