Та ето ме значи мен, още голобрад юноша, насред всичките тези козни и сплетни заради които явно бях на път да платя с момчешката си глава. Въздъхнах съкрушено. После погледнах към отеца, който ме разпитваше — това все още бе младият доминиканец. Писарят изчакваше с перо във въздуха и ме гледаше тъй, както се гледа човек, имащ всички изгледи да се превърне в подпалка за огън.
— Не познавам никакво семейство де ла Крус — отвърнах най-сетне с цялата увереност, на която бях способен. — Така че не мога да знам нищо за тяхната кръв.
Писарят наведе глава, сякаш бе очаквал този отговор, заниза заврънкулки и изпълни мръсната си работа. По-възрастният отец не сваляше очи от мен.
— Знаеш ли — запита по-младият, — че над Елвира де ла Крус тегне обвинение за подстрекаване на другарките си, монахини и послушници, да изпълняват юдейски религиозни обреди?
Преглътнах с пресъхнало гърло. Или по-скоро се опитах да го сторя, защото, Бога ми, в гърлото ми бе заседнала буца. Капанът се затваряше и беше дяволски зловещ. Отрекох отново, все по-уплашен от мисълта къде точно щеше да ме изведе всичко това.
— Знаеш ли, че баща й, братята й и техни съучастници, юдеещи се като нея, са опитали да я освободят, след като беше разкрита от капелана и игуменката на манастира?
Работата открито замириса на печено. Мръвката на скарата бях аз. Пак се опитах да отрека, но този път гласът не пожела да излезе от гърлото ми. И нищо чудно — тъй или иначе, принудих се да се огранича с поклащане на глава. Но обвинителят, или какъвто там се падаше, продължи неумолимо.
— Значи отричаш, че ти и твоите съучастници сте част от този еврейски заговор?
На това място, въпреки страха — впрочем немалък, — леко се докачих.
— Аз съм баск и потомствен християнин — възнегодувах в отговор, — също като баща си, който беше войник и даде живота си за краля.
Инквизиторът махна презрително с ръка, като че ли искаше да каже, че във войните е паднало мало и голямо и това не е кой знае какво. Тогава слабият и мълчалив инквизитор се наведе към младия, пророни няколко думи на ухото му и последният кимна почтително. После другият се обърна към мен и проговори за пръв път. Тонът му беше заплашителен и глух. В резултат младият отец внезапно ми се стори истинско въплъщение на добросърдечие и търпимост.
— Повтори името си — заповяда сухият старец.
— Иниго.
Строгият поглед на доминиканеца, трескавите очи, хлътнали дълбоко в кухините си, ме накараха да заекна при отговора. Той продължи непреклонно:
— Иниго чий?
— Иниго Балбоа.
— А фамилията на майка ти?
— Казва се Амайа Агире, преподобни отче.
Всичко това го бях казал вече и то бе записано; тъй че работата започваше да добива много лош изглед. Монахът ме изгледа с някакво свирепо задоволство.