Викуня прекоси салона, като не пропусна преди това да огледа крадешком неколцина „професори от уличния факултет“ — така наричаше той долните измамници, експерти в цепенето на колодата и в наддаването, винаги с белязани карти в ръкава, следящи зорко обкръжението си. Спря да поздрави подчертано любезно дон Раул де ла Поса, благородник от Куенка, от много богато семейство, голям развейпрах и хаймана, един от най-добрите му клиенти. Като човек с установени навици, както всяка вечер, и сега дон Раул току-що беше пристигнал от публичния дом на улица „Франкос“, където беше постоянно присъствие, и нямаше да напусне комарджийницата до зори, когато щеше да се отправи за сутрешната служба в „Сан Хинес“. На неговата маса парите течаха като река, наоколо винаги гъмжеше от редовни играчи и зяпачи, които обрязваха фитилите на свещите, сервираха му чаши вино и дори му носеха нощно гърне, когато работата беше много напечена и не му се щеше да пропуска някое добро раздаване. Всичко това — срещу нищожна отплата: един или два реала, които падаха като бакшиш след всяка критична ситуация. Онази нощ го придружаваха маркиз де Абадес и други приятели. Това успокои Викуня, защото по традиция трима-четирима наперени юначаги причакваха дон Раул на излизане, за да го поразтоварят от печалбата му.
Диего Алатристе благодари за виното и изпразни чашата на един дъх. Беше по риза и небръснат, седнал на сламеника в една тайна стая, която Викуня държеше до комарджийницата, пригодена за уединение и отмора. Тя беше с решетка, позволяваща да се гледа в салона, без човек да бъде виждан. Ботушите, които не бе събул, шпагата на ниското столче, зареденият пистолет върху одеялото, бискайската кама на възглавницата и зоркият поглед, който капитанът отправяше от време на време през дървената решетка, издаваха, че той е нащрек. Стаичката имаше задна врата, която водеше през един коридор и излизаше под една арка на Пласа Майор. И Викуня забеляза, че капитанът беше разположил принадлежностите си тъй, че да ги сбере лесно при светкавично оттегляне към тази врата, ако се наложеше. През последните четиридесет и осем часа Диего Алатристе не се беше отпускал, освен колкото да дремне за кратко; и дори при това положение, вечерта, когато Викуня влезе предпазливо да види дали приятелят му не се нуждае от нещо, се натъкна на дулото на пистолета, насочен заплашително право към челото му.
Алатристе не прибърза да задава въпроси. Върна празната чаша на Викуня и зачака, гледайки го със светлите си, немигащи очи със силно разширени зеници на оскъдната светлина на маслената лампа, горяща на масата.
— Чака те след половин час — рече бившият сержант. — В пасажа до „Сан Хинес“.
— Той как е?
— Добре. Вчерашния и днешния ден прекара в дома на приятеля си херцог де Мединасели, без някой да го обезпокоява. Не са разтръбявали името му, властите не са по петите му, нито Инквизицията, нито който и да било друг. Премеждието, каквото и да е било, не е станало публично достояние.