Капитанът кимна бавно, умислено. Това затишие не изглеждаше необичайно, а дори логично. Инквизицията никога не биеше камбаната предварително, не и преди работата да й е в кърпа вързана. А нещата бяха свършени само наполовина. Липсата на новини също можеше да е част от клопката.
— Какво се говори на „Сан Фелипе“?
— Слухове — Викуня сви рамене. — Че имало размяна на удари при портата на „Енкарнасион“, че имало един мъртвец… Приписва се по-скоро на обожатели на някои от монахините, отколкото на друго.
— Били ли са у дома?
— Не. Но Мартин Салданя надушва нещо, защото дойде в кръчмата. Според думите на ла Лебрихана не казал нищо, но дал да се разбере много. Агентите на корехидора не са замесени в това, намекнал той, но разни хора се навъртали наоколо и дебнели. Не обяснил кои, но се подразбрало, че намеквал за хората на Инквизицията. Посланието е просто: той не участва в този танц, какъвто и да е той, а пък ти трябва да си опичаш акъла. Очевидно случаят е деликатен и го водят с голямо старание, без да позволят на когото и да било да им се намесва…
— Какво става с Иниго?
Алатристе го гледаше безучастно, безизразно. Ветеранът от Нюпорт замлъкна притеснен. Въртеше чашата в единствената си ръка.
— Нищо — отвърна накрая с нисък глас. — Като че ли е потънал в земята.
Алатристе остана известно време безмълвен. Сетне погледна широката дъска на пода между ботушите си и стана.
— Говори ли с преподобния Перес?
— Прави каквото може, но не е лесно — Викуня забеляза, че капитанът надяваше коравия къс елек от биволска кожа. — Знаеш, че йезуитите и Светата Инквизиция нямат навика да си изливат душата наляво и надясно, и ако момчето е попаднало при тях, дълго време може да не се разбере нищо. Щом узнае нещо, ще те извести. Предлага ти още да отидеш в църквата на техния орден, в случай, че искаш да потърсиш убежище на свято място… Казва, че доминиканците не могат да те изкарат оттам, дори да се закълнат, че си убил папския нунций — погледна през дървената решетка към игралния салон и после устреми очи към капитана — … И между впрочем, Диего, в каквото и да си се забъркал, надявам се наистина да не си убил нунция.
Алатристе подири шпагата и я пъхна в ножницата. Запаса я на кръста и после затъкна в колана пистолета, след като изтегли петлето, за да се увери, че е зареден.
— Някой път ще ти разкажа — каза той.
Канеше се да тръгва, както бе дошъл, без обяснения и без благодарности. В света, споделян от него и от бившия кавалерийски сержант, тези подробности се подразбираха и произтичаха от естеството на занаята. Викуня се изсмя грубо, по войнишки:
— Мамка му, Диего. Приятел съм ти, но никак не съм любопитен. Освен това, не бих искал да се спомина от въжената болест… Тъй че по-добре никога не ми разказвай това, което се е случило.
Нощта отдавна бе настъпила, когато той се появи, прикрит с плащ и шапка, под високата тъмна колонада на Пласа Майор и повървя малко до улица „Нуева“. Никой от малцината минувачи не го загледа, освен една уличница, която, разминавайки се с него под арките, му предложи, без особен ентусиазъм, да го разтовари от тежестта на дванайсет мараведи. Той премина площада при Пуерта де Гуадалахара, където няколко пазачи дремеха пред затворените врати на магазинчетата за сребро, а после, за да избегне стражите, които имаха навика да се разполагат наоколо, се спусна по улица „Илерас“ до „Аренал“ и отново се заизкачва към пасажа до „Сан Хинес“, където по това време хората, потърсили убежище под покрива на църквата, излизаха за глътка свеж въздух.
Както е известно на ваши милости, през онази епоха църквите бяха места за убежище, до които обикновеното правосъдие нямаше достъп. Затова всеки, който крадеше, раняваше или убиваше, можеше да се приюти на свято място, в църква или манастир, и там духовниците, ревностно пазещи привилегиите си, го защитаваха със зъби и нокти от кралската власт. Такова търсене имаше на неприкосновено или свято убежище, че някои по-известни църкви бяха претъпкани от клиентела, радваща се на сигурността на намерения пристан. В това гъмжило имаше какви ли не хора, бесилките не биха стигнали, за да ги обслужат. По професионални причини на самия Диего Алатристе понякога му се бе налагало да се подслонява в църква. Разправяше се, че и дон Франсиско де Кеведо на млади години също е изпадал в подобни затруднения, ако не и в по-лоши, както например в случая, когато посегнал на херцог де Осуна във Венеция, откъдето се наложило да бяга, преоблечен като просяк. Всъщност такива места като Двора на портокаловите дръвчета в катедралата на Севиля например, или повече от дузината места в Мадрид, сред които и „Сан Хинес“, притежаваха съмнителната привилегия да подслоняват цвета на побойниците, отрепките, наемните убийци, обирджиите и останалата мошеническа сган. Цялото това почтено братство, което в крайна сметка трябваше да яде, да пие, да задоволява нуждите си и да се разплаща по личните си сделки, използваше нощта, за да излезе и да се поразходи, да извърши нови безчинства, да уреди сметки или каквото друго имаше да прави. Там те посрещаха и приятелите си, дори държанките и съучастниците си, благодарение на което околностите на споменатите църкви, включително и вътрешните им помещения, се превръщаха нощем в кръчма за най-долна пасмина и дори на публичен дом. Там се разказваха подвизи, истински или измислени, раздаваха се смъртни присъди, и се изпълняваха в схватки с ножове. Накратко, там туптеше, колоритен и неукротим, пулсът на онази мерзка, опасна и дръзка Испания; Испания на шмекерите, мошениците и всякакви подобни личности, оцеляващи по чудо, която никога не бе увековечена в живописни платна по стените на дворците, но остана запечатана в безсмъртни страници. Някои от тях — далеч не най-лошите, впрочем, — написа самият дон Франсиско: