— Радвам се да ви видя.
В полумрака Бартоло Кагафуего разтвори огромна, тъмна паст в нещо подобно на дружеска усмивка.
— Аз също, щом ви срещам в тъй добро здраве. Давам честната си дума, че можете да разчитате на мен тук, в „Сан Хинес“, на цялото ми мъжество и на туй острие — потупа шпагата, която издрънча шумно, удряйки се в кинжала и камите. — На ваше разположение сме, аз и моите другари, ако се наложи да спретнете номер на някого в малките часове — той погледна помирително към Кеведо и отново се обърна към капитана, докосвайки баретата с два пръста. — Извинявам се на ваша милост за недоразумението.
Две жени от занаята профучаха, прибирайки полите си, разлетели се при тичането. Китарата на ъгъла бе замлъкнала. Едно общо, тревожно движение разлюля насъбралата се в пасажа сган. Всички се обърнаха да погледнат.
— Стражи!… Стражи! — провикна се някой.
От ъгъла се дочу шумът, съпровождащ появата на тайни агенти и полицаи. Чуха се гласове „предайте се с добро“, „предайте се, ви казвам“ и сетне добре известните възгласи — „В името на закона и на Негово величество!“. Малкият фенер изгасна внезапно, докато енориашите се разпръсваха светкавично: укриващите се хлътнаха в църквата, останалите офейкаха през пасажа и нагоре по улица „Майор“. За по-малко време, отколкото е необходимо да видиш някому сметката, там не остана жива душа.
На връщане към избата на „Сан Мигел“, правейки голям кръг около Пласа Майор, Диего Алатристе се спря пред кръчмата „Дел Турко“. Неподвижен, изправил се от другата страна на улицата, прикриван от тъмнината, той остана известно време загледан в спуснатите кепенци и осветения прозорец на горния етаж, където живееше Каридад ла Лебрихана. Тя не спеше или просто беше оставила светлината като сигнал за него. Тук съм и те чакам, така сякаш гласеше посланието. Ала капитанът не пресече улицата. Задоволи се да остане на мястото си, безмълвен, скрил лице с плаща и добре нахлупената шапка, опитвайки се да се слее със сенките на входовете. Зад него се виждаха улица „Толедо“ и ъгълът на улица „Аркабуз“, но нямаше как да се установи дали там не чакаше шпионин, притулен в някой ходник. Единственото, което можеше да види, беше пустата улица и онзи осветен прозорец, където сякаш се мярна нечий силует. Навярно ла Лебрихана беше будна и го очакваше. Представи си я как се движи из стаята, с разхлабени връзки на нощницата върху голите мургави рамене и бе обзет от копнеж по топлото ухание на онова тяло, което, въпреки многото битки, водени в миналото, битки за договаряне на сумата за нощта, въпреки целувките и чуждите ръце, продължаваше да е красиво, стегнато и горещо, уютно като съня или като забравата.
Опълчи се на обзелото го желание да прекоси улицата и да се подслони до онова гостоприемно тяло, което никога не му отказваше нищо; инстинктът за самосъхранение надделя. Докосна с ръка дръжката на бискайската кама, на левия хълбок до шпагата — така се уравновесяваше тежестта на пистолета, скрит под плаща — и пак започна да се озърта недоверчиво, дебнейки за вражеска сянка. В един дълъг миг си пожела да срещне врага. Откакто бе научил, че аз съм в ръцете на Инквизицията, и откакто знаеше кои точно бяха заложили капана, изгаряше от непоколебима и свирепа ярост, граничеща с отчаянието, та изпитваше нужда да я изкара на някого. Участта на дон Висенте де ла Крус и синовете му, включително и на затворената послушница, не го засягаха особено. По правилата на опасната игра, в която често рискуваше собствената си кожа, това беше част от сделката. Както във всяко сражение, и в това имаше загуби, житейските премеждия водеха до подобни последици. И той ги приемаше от самото начало с обичайната си невъзмутимост; нагласа, която макар понякога да напомняше на безразличие, бе всъщност стоическото примирение на стар войник.
Но с мен нещата стояха различно. Аз бях повод — ако ми позволят ваши милости да се изразя така, — за това, което при Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от легионите във Фландрия, в онази опасна и сурова Испания, можеше да се покрива с думата угризение. Не му беше тъй лесно да сложи и мен в списъка на загубите от едно недотам успешно начинание. Аз бях негова отговорност, независимо дали това му харесваше или не. Тъй като човек не може да избира нито приятелите, нито жените си, животът, покойният ми баща, случайностите на Съдбата ме бяха изправили на пътя му и нямаше смисъл да си затваря очите пред неприятния, но неоспорим факт, че аз го правех по-уязвим. В живота, който се падна да изживее Диего Алатристе, той си беше нехранимайко, не по-лош от който и да било друг, но беше един от онези нехранимайковци, които спазват някои правила. Затова сега стоеше безмълвен и неподвижен, което си беше начин да изразиш отчаянието си, не различен от всеки друг. Затова оглеждаше тъмните ъгли по улицата с надеждата да открие някой таен агент, шпионин, какъвто и да било враг, за да уталожи онова терзание, което свиваше стомаха му и го караше да стиска зъби, докато челюстите го заболят. Дощя му се да открие някого и да се плъзне към него в тъмнината, крадешком, за да го притисне до стената, да удави гласа му с плаща, и без да произнася нито думичка, да забие камата докрай в гърлото му, докато оня спре да мърда и се превърне в плячка за сатаната. Защото, ако трябваше да се съблюдават правила, то неговите бяха такива.