VII. Хора, които четат само една книга
Господ никого не изоставя — ни лешоядите, ни шарлатаните, ни дори съдебните писари. Тъй че и мен не пожела да забрави напълно. Защото истината е, че не ме измъчваха много. Светата Инквизиция също имаше своите правила и въпреки жестокостта и фанатизма си, някои от тях спазваше безпрекословно. Изядох доста плесници и камшици, вярно е. Изстрадах не малко лишения и тормоз. Ала щом установиха, че не бях навършил четиринайсет години, те ме държаха далеч от зловещата дървена машинария, валяците и въжетата, които при всеки разпит виждах в дъното на залата. Дори ударите с пръчка, които ми нанесоха, бяха ограничени по брой, сила и продължителност. Други, несъмнено, не са имали същия късмет. Не можех да забравя уреда за мъчение — слагаха изтезавания легнал върху му, разтягаха крайниците му с безкрайни навивания на въжето, докато ги изкълчат; и не знам дали със или без негово съдействие, но чувах често и след това женския вик, който бях чул при пристигането ми. Този вик замлъкна внезапно и завинаги в деня, когато пак се озовах в стаята за разпити и видях, най-сетне, клетата Елвира де ла Крус.
Беше пълничка и ниска и нямаше нищо общо с образа, породен от разпаленото ми въображение. Тъй или иначе, и най-съвършената красота не би оцеляла при безмилостно остриганата коса, зачервените очи със сенки от безсъние и страдание под тях, белезите от стягане с въже по китките и глезените, които се подаваха изпод мръсното й расо. Беше седнала — скоро разбрах, че не бе в състояние да се държи на краката си — и очите й гледаха с най-празния поглед, който някога съм виждал: пълно отсъствие, плод на цялата болка, умора и горчивина на човек, опознал до дъно най-черната бездна, която можем да си представим. Трябва да беше на осемнадесет или деветнадесет години, ала приличаше на немощна старица. Всеки път, когато се раздвижеше леко на стола, тя го правеше бавно и болезнено, сякаш болест или преждевременна старост бяха изкривили всяка от костите и ставите й. Кажи-речи така бе и в действителност.
Колкото до мен, макар да не е редно за благородния човек да се самоизтъква, мога да кажа, че не изтръгнаха от мен и думичка от това, което желаеха, дори когато единият от палачите, рижият, се зае да измерва обстойно гърбината ми с камшик от бичи жили. Но въпреки че целият бях в синини и трябваше да спя по корем — ако това мъчително лутане в просъница между действителността и въображаемите призраци можеше да се нарече спане, — никой не смогна да изтръгне от устните ми, сухи и напукани, покрити със засъхнали корички кръв — сега вече моята собствена, нищо друго, освен болезнени стенания и негодуващи възражения на невинен човек. „През онази нощ минавах сам оттам на път за вкъщи. Господарят ми капитан Алатристе няма нищо общо с това. Никога не съм чувал да се говори за семейство де ла Крус. Аз съм потомствен християнин и баща ми загина, сражавайки се за краля във Фландрия…“ И пак, отново: „През онази нощ аз минавах сам оттам на път за вкъщи…“
Нямаше жалост у тях, нямаше дори наченки на човещина, които понякога човек долавя и у най-безпощадните. Монаси, съдия, писар и палач се държаха с такова бездушие и с такова хладно безразличие, че именно това вдъхваше най-голям ужас, дори повече от страданието, което бяха способни да причинят — ледената непоколебимост на тези, които се имаха за защитници и на Божиите, и на човешките закони, и нито за миг не се усъмняваха в правотата на вършеното от тях. По-късно, с годините научих, че макар всички да сме способни както на добро, така и на зло, най-лошите винаги са онези, които, причинявайки злините, се прикриват зад властта на други, зад подчинението или зад претекста, че изпълняват заповеди. И ако тези, които твърдят, че действат в името на даден властник, йерархия или родина, са достатъчно ужасяващи, много по-лоши са другите, които се смятат за оправдани от този или онзи бог. Ако трябва да се избира с кого да влизаш в пререкание, защото понякога се налага да имаш вземане-даване със злодеи, веднага бих предпочел онези, които не се осланяха на нищо друго, освен на собствената си отговорност и не се криеха зад чужд гръб. Защото в тайните затвори на Толедо научих, почти с цената на живота си, че няма по-презряно, нито по-опасно нещо от злодея, който всяка нощ си ляга с чиста съвест. Това е много страшно, особено когато върви ведно с невежеството, суеверието, глупостта или властта, които често се срещат накуп. Още по-зле става, когато действията се представят като тълкувание на едно само Божие слово, независимо дали то е Талмудът, Библията, Коранът или кое да е друго писание, съществуващо или предстоящо да се напише. Не съм привърженик на даването на съвети — на чужд гръб и сто тояги са малко, — ала ето ви един безплатно: нека ваши милости нямат вяра на човек, който чете само една книга.