— Никой не знае — рече графът, изпускайки дим из носа си. — Може би Алкесар работи за други. Истината е, че пръска злато с лекота и че подкупва когото се наложи. Дори кралският любимец, който още преди месеци можеше да го е пратил обратно в Уеска, сега много внимава с него. Казват, че си е поставил за цел да стане главен нотариус на Арагон и дори имперски секретар… Ако постигне целта си, ще бъде недосегаем.
Диего Алатристе изглеждаше чужд на целия разговор. Остави върху сламеника камъка и се залови да изпитва остротата на камата, плъзгайки пръст по нея. После, много бавно, потърси ножницата и мушна камата вътре. Едва тогава погледна към Гуадалмедина.
— Няма ли начин да се помогне на Иниго?
Иззад дима графът направи лека гримаса, едновременно приятелска и тъжна.
— Опасявам се, че не. Знаеш не по-зле от мен, че да попаднеш в ръцете на Инквизицията означава да бъдеш пленник на неумолима и ефикасна машина… — той сбърчи чело и поглади умислено елегантно подстриганата си брада. — Изненадва ме обаче, че не са хванали теб.
— Крия се.
— Нямам предвид това. Разполагат с начини да проверят всичко, което им е необходимо, а те дори не са обискирали дома ти… Освен ако нямат уличаващи доказателства срещу теб.
— За доказателствата хич не ги е грижа — каза дон Франсиско, добрал се отново до стомната с муската. — Или си ги фабрикуват, или си ги купуват:
Изрецитира той между две глътки. Гуадалмедина, който поднасяше лулата към устата си, прекъсна движението си наполовина.
— Не, простете ме, сеньор де Кеведо. Светата Инквизиция е много стриктна в някои неща. Ако няма доказателства, колкото и Боканегра да се кълне и да лъже, че капитанът е загазил до шия, никога не ще предприемат действия срещу него. Ако не правят нищо официално, то е, защото момчето не е проговорило.
— Винаги проговарят — поетът отпи дълга глътка, после още една. — Освен това той е почти дете.
— Главата си залагам, че не го е направил, нищо, че е дете. Така съдя и по думите на хората, с които разговарям по цял ден. Между впрочем, Алатристе, със златото, което пръснах днес заради теб, бихме могли да считаме за приключена онази работа в Керкенас… Ако някои неща можеха да се заплатят със злато.
И Алваро Луис Гонсага де ла Марка-и-Алварес де Сидония, граф де Гуадалмедина, испански гранд, довереник на нашия господар краля, обожаван от дамите в Двора и будещ завист у немалко благородници с най-синя кръв, отправи към Диего Алатристе съучастнически поглед на искрено приятелство; поглед, който би се сторил на мнозина немислим между един толкова високопоставен мъж и един прост войник, който, далеч от Фландрия и от Неапол, изкарваше прехраната си като наемен фехтувач.
— У ваша милост ли е това, за което ви помолих? — попита Алатристе.
Усмивката на графа стана по-широка.
— У мен е — беше оставил лулата настрана и вадеше от джоба си малък пакет, който предаде на капитана. — Ето го.
Друг, не толкова близък техен приятел като дон Франсиско де Кеведо, би се изненадал от фамилиарността между аристократа и ветерана. Всеизвестно бе, че Гуадалмедина бе прибягвал неведнъж до услугите на Диего Алатристе, за да разрешава дела, изискващи веща ръка и малко скрупули, както когато се наложи младият маркиз де Сото да бъде отправен при праотците си и в още някои обичайни премеждия. Но това не означаваше, че този, който плаща, би останал задължен на наемника; още по-малко означаваше, че един испански гранд с такова положение в кралския двор, би ходатайствал, набърквайки се в делата на Инквизицията заради някакъв нищожен войник, чиято шпага можеше да наеме с едно развързване на кесията. Но както сеньор де Кеведо добре знаеше, нещо повече от общите тъмни дела свързваше Диего Алатристе и Алваро де ла Марка. Преди почти десет години Гуадалмедина, още млад, хубав благородник, придружаваше галерите на вицекралете на Неапол и Сицилия в онзи гибелен ден при остров Керкенас. Там се беше озовал в голямо затруднение, когато маврите се спуснаха срещу войските на нашия католически крал. Херцог де Носера, в чиято свита беше и дон Алваро, беше получил пет страховити рани; а маврите прииждаха отвсякъде, с ятагани, пики и стреляха непрекъснато с аркебузи. Сред испанците настъпи мор. Накрая те вече се биеха не за краля, а за живота си, убивайки, за да не бъдат убити, в едно ужасяващо отстъпление, газейки във вода до кръста. Въпросът опираше до това, както разправяше после Гуадалмедина, дали ще вечеряш с Бога или ще вечеряш в Константинопол. Притиснат от един мавър, той бе загубил шпагата си, забивайки я в него, тъй че следващият му бе нанесъл два удара с ятагана, докато той се мятал във водата, търсейки камата си. И вече се виждал покойник или роб — по-скоро първото, — когато група войници, които още се отбранявали, насърчавайки се взаимно с викове „Испания, Испания!“ и пазейки се един друг, чули въпреки пукотевицата виковете му за помощ. Тогава двама-трима се отзовали на молбата му, като газели в калта и нанасяли удари с ножове по обградилите ги араби. Единият от тях, войник с внушителни мустаци и светли очи, след като разцепил главата на един мавър с пиката си, прехвърлил ръка през раменете на младия Гуадалмедина и го довлякъл през червената от кръв кал до лодките и галерите, намиращи се срещу плажа. Но и там трябвало да си пробива път, влачейки окървавения Гуадалмедина по пясъка, сред изстрели на аркебузи, стрели и ятагани. Но войникът със светлите очи успял най-сетне да се добере до водата, метнал младия благородник на гръб и го занесъл до последната галера, докато отзад отеквали воплите на нещастниците, които не смогнали да избягат, и били избивани или пленявани за роби на злокобния бряг.