Като испански гранд, радващ се и на привилегията да не сваля шапка пред нашия господар краля, граф де Гуадалмедина имаше право да ползва карета с четири мулета — впрягът с шест оставаше запазен за Негово Величество. Ала в случая, изискващ дискретност, той беше избрал една скромна, небиеща на очи карета, с две прилични сиви мулета и кочияш без ливрея. При все това тя беше достатъчно широка, за да имат той самият, дон Франсиско де Кеведо и капитан Алатристе предостатъчно място да се настанят и да изчакат уговорената среща, движейки се нагоре и надолу по „Прадо“. Така че те сновяха, незабелязани от никого, сред дузините карети, които вървяха бавно в онзи час на здрачаване, в който изисканият свят на Мадрид се пръскаше из околностите на манастира „Херонимос“. Тук се срещаха сериозни свещеници, излезли на разходка преди вечеря, студенти, толкоз богати на ум, колкото бедни на мараведи, търговци или занаятчии с шпаги на кръста, представящи се за благородници, и най-вече много господа, търсещи някоя авантюра. Многобройни бели ръце повдигаха и отпускаха перденцата на каляските, много бяха дамите — и със забулени, и с открити лица, уж случайно спуснали поли извън стълбичката, така че фустите се повдигаха сякаш по недоглеждане и разкриваха крачета до глезените. С отмирането на деня „Прадо“ се изпълваше със сенки и щом уважаваните люде се оттеглеха, на тяхно място се появяваха леки жени, търсачи на приключения и всякакви шмекери, мястото се превръщаше в сцена на сбивания, любовни срещи и потайни въздишки под тополите. Всичко туй започваше още сега, но по-прикрито и благовъзпитано, с размяна на бележчици и на погледи от карета до карета, потупвания с ветрила, намеци и обещания. Някои от най-почтените господа и дами, които тук се разминаваха, сякаш не се познаваха, щяха да се срещнат в любовно уединение, щом слънцето залезеше, възползвайки се от интимността на каляската или прикритието на някои от каменните фонтани, украсяващи алеята. Не бяха рядкост и прословутите сбивания с ножове, в които участваха влюбени, ревниви любовници или съпрузи, натъкнали се на чужди подправки във врящото гърне. По последния въпрос покойният граф де Вилямедиана — когото скоро след това застреляха посред бял ден на улица „Майор“, защото много говореше — е написал следните прочути стихове:
Алваро де ла Марка, който беше богат, ерген и редовен посетител на „Прадо“ и улица „Майор“, а следователно и от тези, които създаваха рогоносци с дузини, онази привечер беше в друго амплоа. Облечен в скромен костюм от сиво сукно, в тон с кочияша и мулетата, той надничаше иззад леко вдигнатите перденца и дотолкова се стремеше да не привлича вниманието, че се скри бързо при преминаването на една открита кола, в която се возеха дами с богато украсени със сърмени гайтани одежди и с неаполитански ветрила, които не му се щеше да поздравява и с които несъмнено бе по-близък от допустимото. На другото прозорче дон Франсиско де Кеведо също наблюдаваше иззад полуспуснатото перде. Диего Алатристе седеше между двамата, протегнал нозе във високите кожени ботуши, клатушкан от мекото полюшване на каретата и мълчалив както обикновено. Тримата бяха поставили шпагите между коленете си и бяха с шапки на главите.
— Ето го — каза Гуадалмедина.
Кеведо и Алатристе се приведоха леко към графа, за да хвърлят един поглед. Черна каляска, подобна на тяхната, без отличителен знак на вратичката и със спуснати пердета, току-що отминаваше „Торесиля“ и навлизаше в алеята. Кочияшът беше облечен в кафяво, с едно бяло и едно зелено перо на шапката.
Гуадалмедина отвори прозорчето отпред и даде наставления на кочияша, който тръсна юздите, за да влезе в темпото на другия. Движиха се така известно време, докато първата карета се спря в една закътана отбивка под клоните на стар кестен, до който бликаха струите на фонтан, увенчан с каменен делфин. Втората карета спря до нея. Гуадалмедина отвори вратичката и слезе в тясното пространство, което оставаше между двете карети. Същото сториха Алатристе и Кеведо, като свалиха шапките си. Щом пердетата се вдигнаха, се появи едно червендалесто и жестоко лице, още по-сурово заради тъмните, проницателни очи, брадата и свирепо засуканите мустаци, едра глава, могъщи рамене, мярнаха се очертанията на червения кръст на ордена на Калатрава. На тези плещи лежеше тежестта на най-обширната по територия монархия на света. Те принадлежаха на дон Гаспар де Гусман, граф де Оливарес, фаворит на нашия господар дон Фелипе IV, крал на двете Испании.