Дон Франсиско погледна крадешком другарите си с известно смущение. След дългия и мъчителен период на изпадане в немилост, който най-сетне сякаш клонеше към своя край — на тази мисъл навеждаха някои добри предзнаменования — поетът искаше да си възвърне изгубеното положение в Двора, да загърби съдебните дела и ударите на съдбата. Делото с манастира на „Блажените“ идваше за него в неподходящ момент и това че заради отдавнашен дълг на честта и приятелството рискуваше сегашната си добра звезда, говореше много в полза на мъжеството му. Ненавиждан заради жлъчното си перо и необикновено острия си ум, напоследък Кеведо се опитваше да не се показва враждебен към властта; това налагаше да съчетава възхвали с обичайния си песимистичен мироглед и с изблиците на лошо настроение. В крайна сметка той бе човек като всички други — не гореше от желание да се върне в изгнание, и се надяваше да пооправи влошеното си финансово състояние. Затова и големият сатирик се опитваше да не хапе юздите от страх да не развали всичко. При това по онова време той все още вярваше искрено, подобно на мнозина други, че Оливарес би могъл да бъде хирургът с желязна ръка, необходим на стария и болен испански лъв. Ала трябва да отбележим за честта на приятеля на Алатристе, че дори в онова време на попътен вятър той написа комедията, „Как да стана фаворит“, която показваше в не съвсем лицеприятен план нарастващата влиятелност на графа-херцог. Това приятелство, съшито с бели конци, щеше да приключи с разрив години по-късно, въпреки опитите на Оливарес и другите могъщи личности в Двора да привлекат поета на своя страна. Злите езици разправят, че прословутата сатира против граф де Оливарес е предизвикала гнева на нашия господар краля и е станала причина за затворничеството на вече възрастния и болен дон Франсиско в Сан Маркос де Леон, но за себе си аз смятам, че по-значими неща ги бяха превърнали в смъртни врагове. Това се случи по-късно, по времето, когато монархията се бе превърнала в ненаситна машина за поглъщане на данъци, без да дава в замяна на изнемощелия народ нищо, освен военни разгроми и политически неудачи, когато Каталуния и Португалия се вдигнаха на оръжие, когато французите — както обикновено — пожелаха своето парче от тортата и Испания затъна в гражданска война, разруха и позор. Но за тези мрачни години ще говоря, когато му дойде времето. Това, което мога да отбележа сега бе, че в онази привечер, на „Прадо“, поетът се съгласи суховато, но с премерена учтивост:
— Ще се допитам до музите си, ваше превъзходителство. И ще сторя всичко по силите си.
Оливарес поклати глава, с предварително доволен вид.
— Не се и съмнявам — тонът му беше на човек, който не допуска и най-бегло друга възможност. — Колкото до вашето дело срещу херцог де Осуна за осемте хиляди и четиристотин реала, известно ви е, че нещата в Двора се придвижват мудно… Всичко ще се оправи. Минете при мен някой ден и ще си побъбрим на спокойствие. И не забравяйте моята поема.
Кеведо го поздрави, но не пропусна да хвърли отново към приятелите си кос поглед, изпълнен с известно притеснение. Гледаше по-специално Гуадалмедина, дебнейки някаква проява на присмех. Но Алваро де ла Марка беше опитен дворянин, познаваше фехтуваческите дарования на сатирика и се придържаше към благоразумното поведение на човек, който нищо не чува. Фаворитът се обърна към Диего Алатристе.
— Колкото до вас, господин капитан, съжалявам, че не мога да ви помогна — тонът, макар отново дистанциран, както се полагаше според положението на всеки от тях, беше вежлив. — Признавам, че по някаква странна причина, за която може би все пак бихме се досетили, изпитвам необяснима слабост към вашата личност… Това, в допълнение към молбата на нашия скъп приятел дон Алваро, ме накара да се съглася на тази среща. Но знайте, че с колкото повече власт разполага човек, толкова по-ограничени са случаите, в които може да я упражнява.