Алатристе държеше шапката в едната си ръка, а другата лежеше върху кръглата дръжка на шпагата му.
— Моите уважения, но ваше превъзходителство може да спаси това момче само с една дума.
— Вероятно е така. Всъщност би била достатъчна една заповед, подписана собственоръчно от мен. Но нещата не са толкова прости. Това например би ме поставило в неизгодното положение да правя други отстъпки в замяна. А при моето положение отстъпките трябва да се направляват много внимателно. Вашият млад приятел е незначително тегло на везните в сравнение с тежките обязаности, които Бог и нашият господар кралят са благоволили да положат в ръцете ми. Тъй че не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая късмет.
Завърши с безапелационен тон, а погледът му говореше, че случаят е приключен. Но Алатристе го издържа, без да мигне.
— Ваше превъзходителство, нямам нищо на този свят, освен една хартия, в която се описват годините, прекарани във войни под знамената на краля — служба, за която никой не дава пукнат грош, и шпагата, от която живея — капитанът говореше много бавно, сякаш не толкова се обръщаше към министър-председателя на два свята, колкото се задоволяваше да разсъждава на глас — … Не съм човек на многото слова, не разполагам и с много средства. Но има опасност да изгорят невинно момче, чийто баща, мой другар, умря, воювайки във войните, които са толкова на краля, колкото и ваши. Навярно нито аз, нито Лопе Балбоа, нито синът му бихме натежали на онези везни, така уместно споменати от ваше превъзходителство. Но никой не знае криволиците на съдбата; нито дали един ден педя желязо няма да се окаже по-полезна от всички бумаги, всички писари и всички кралски печати на света… Ако помогнете на сирачето на един от вашите войници, давам ви думата си, че в подобен ден ще можете да разчитате на мен.
Нито Кеведо, нито Гуадалмедина, нито който и да било друг бе чувал някога Диего Алатристе да произнася толкова думи накуп. Кралският любимец го слушаше, непроницаем, неподвижен, със зорък блясък в лукавите си тъмни очи. Капитанът говореше със суха почтителност, нелишена от твърдост, която навярно би се сторила малко груба, ако не бяха спокойният му поглед, равният тон без помен от самохвалство. Той просто съобщаваше един обективен факт.
— Не зная дали разчитате на другиго или на мнозина други — продължи той упорито — … Но ще можете да разчитате на мен.
Настъпи дълго мълчание. Оливарес, който се канеше да затвори вратичката на каретата и да приключва със срещата, се спря. Най-могъщият човек в Европа, който само с един жест местеше натоварени със злато и сребро галеони и войски от единия на другия край на картата на света, сега се взря в обикновения ветеран от Фландрия. Под страховитите черни мустаци кралският фаворит като че ли се усмихваше.
— По дяволите — рече той.
Гледа го цяла вечност. Сетне, много бавно, извади лист хартия от една подвързана с марокен папка, и написа с химически молив четири думи: Алкесар. Уеска. Зелена Книга. После прочете написаното няколко пъти, замислен, и най-накрая, толкова бавно, сякаш до последната минута се бореше с колебанието си, я предаде на Диего Алатристе.
— Много сте прав, капитане — промълви той все така замислен, преди да хвърли поглед към шпагата, на чиято дръжка Алатристе бе отпуснал лявата си ръка. — Наистина човек никога не знае.
VIII. Нощен гост
Тъкмо в мига, когато Диего Алатристе превърташе много внимателно ключа в ключалката, забиха камбаните на „Сан Херонимо“. Първоначалната му тревога премина в облекчение, когато механизмът, смазан отвътре същата вечер, се превъртя с леко изщракване. Той побутна вратата и тя се отвори в тъмнината без никакво скърцане. Auro clausa patent — вратите се отварят със злато, беше казал Преподобният Перес. И дон Франсиско де Кеведо бе описал „дон Дублон“ като могъщ господар. Всъщност това, че златото идваше от кесията на граф де Гуадалмедина, а не от изтънелия джоб на капитан Алатристе, беше най-маловажното в случая. Никого не интересуваше неговото име, произход или мирис. Този метал беше достатъчен, за да се купят ключовете и плана на онази къща и пак благодарение на него някой щеше да изживее неприятна изненада.
Беше се разделил с дон Франсиско преди няколко часа. Бе придружил поета до улица „Постас“, и после го бе видял да излиза и да поема в галоп, яхнал добър кон, в пътни дрехи, с шпага, дисаги и пистолет, опрян в извивката на седлото. В шапката си от щавена кожа той носеше онези четири думи, които граф де Оливарес им бе доверил. Гуадалмедина одобряваше заминаването на поета, но не се беше показал тъй въодушевен относно авантюрата, която Алатристе се гласеше да предприеме същата нощ. По-добре да изчакаме, беше казал графът. Но капитанът не можеше да чака. Пътуването на Кеведо беше изстрел на тъмно. Междувременно той трябваше да направи нещо. Така и постъпваше.