— Не зависи от мен — измънка той накрая. — Инквизицията…
— Не ме залъгвайте с Инквизицията. Вие и брат Емилио Боканегра стоите зад всичко това.
Алкесар вдигна много бавно ръка в помирителен жест, без да престава да гледа крадешком стоманеното острие, опряно в гърлото му.
— Може и да направим нещо… — смотолеви той. — Навярно бихме могли да опитаме…
Беше уплашен. Ала бе вярно и това, че с настъпването на деня и с отдалечаването на камата от шията му, имаше вероятност отношението на кралския секретар да се промени значително. Несъмнено щеше да стане точно така, но Алатристе нямаше голям избор.
— Ако се случи нещо с момчето — рече той, надвесен на по-малко от педя от лицето на Алкесар, — ще се върна тук, както дойдох тази нощ. Ще дойда и ще ви убия като куче, прерязвайки гърлото ви, докато спите.
— Повтарям ви, че Инквизицията…
Маслото в лампата запращя и за миг светлината се отрази в очите на капитана, подобно на пламъци проникнали дотук от преизподнята.
— Докато спите — повтори Алатристе и ръката му, опряна на гърдите на Алкесар, долови треперенето на другия. — Кълна се.
Никой не би се усъмнил и най-малко в истинността на думите му. Погледът на Алкесар отразяваше тази увереност. Но капитанът забеляза у неприятеля си и облекчение от съзнанието, че няма да го убият още същата нощ. В света на този негодник нощта си е нощ, а денят си е ден. Всичко можеше да започне отначало, като в нова партия шах. Внезапно Алатристе проумя, че цялата работа беше напусто, че кралският секретар щеше да се почувства отново могъщ, веднага щом отмахнеше от него камата си. Убеждението, че каквото и да направеше той, кладата нямаше да ми се размине, го изпълни с всеобхватен, неистов, отчаян гняв. Той се поколеба и проницателността на Алкесар долови веднага, с тревога, това колебание. Капитанът разбра всичко с един поглед, сякаш стоманата на камата предаваше чрез пулса на неприятеля зловещата промяна в мислите му.
— Ако ме убиете сега — каза Алкесар бавно, — няма спасение за момчето.
Беше съвсем вярно, разсъди капитанът. Но нямаше да има спасение и ако го оставеше жив. Тогава той се отдръпна леко, само колкото да си даде възможност за кратко размишление — чудеше се доколко удачно бе да пререже още сега гърлото на кралския секретар, та да смаже поне една змия от това гнездо на пепелянки. Но моята съдба продължаваше да владее ръката му. Размърда се, за да хвърли поглед наоколо, сякаш търсеше простор за мислите си. И тогава бутна с лакът една стомна с вода, която стоеше на нощното шкафче и която не беше видял в тъмнината. Стомната се разби на пода с трясъка на аркебузен изстрел. А когато Алатристе, още объркан, се готвеше да прикове отново врага си с кама на гърлото, на вратата се появи светлина. Той вдигна очи и видя пред себе си Анхелика де Алкесар. Тя беше по нощница, със свещник в ръка, изумена и още сънена — стоеше на прага и ги гледаше.
От този миг нататък всичко се бе развило светкавично. Момичето нададе вик, пронизващ и смразяващ, вик не на страх, а на омраза. Беше дълъг и продължителен крясък, който отекна в нощта. Така крещи женската на сокола, когато грабват малките й. Викът й накара косите на Алатристе да настръхнат. Смутен, той понечи да се дръпне от леглото, все още с камата в ръка и без да има представа какво, по дяволите, да прави с нея. Но Анхелика вече беше прекосила спалнята, бърза като куршум. Запрати на земята свещта и се нахвърли върху му като малка отмъстителна фурия. Къдриците й бяха разпилени по раменете, с онази бяла копринена нощница тя се движеше в полумрака като в призрачен саван — била е красива, предполагам, макар това да бе последното, което би хрумнало на капитана. Когато стигна до него, тя се вкопчи здраво в ръката с камата и го захапа като ловджийско пале, златисто и кръвожадно. Така си и остана, стискайки го със зъби, вкопчена в ужасения Алатристе, който я вдигна във въздуха, опитвайки се да я откъсне от себе си, размахвайки ръце. Но тя не се предаваше. Тогава капитанът забеляза как чичото на момичето, свободен от заплахата на камата, скочи от леглото с неподозирана пъргавина, по нощница и с боси нозе, и се спусна към един шкаф, за да извади късата шпага, като междувременно крещеше „Убийци!“, „Помощ!“, „При мен!“ и други подобни. Тъй че след малко в къщата се вдигна гюрултия, чу се шум от стъпки, блъскане, гласове на сънени хора, докато накрая врявата стана невъобразима.