Уплашен, благоразумен или може би просто хитър, ако не и трите едновременно, Луис де Алкесар беше търпелив лешояд, а и разполагаше с предостатъчно карти, за да продължи играта посвоему. Тъй че той се въздържа да нанася удари с шпага на когото и да било. Името на Диего Алатристе не бе разгласено никъде и последният прекара деня, както предишните, добре скрит в комарджийницата на Хуан Викуня. Но тогава нощите на капитана бяха по-бурни от дните и когато отново се свечери, той реши да посети един стар познайник под прикритието на мрака.
Полковник Мартин Салданя го свари на вратата на дома си на улица „Леон“, когато вече в късни доби се връщаше от последната нощна обиколка. Или по-скоро, в интерес на точността, забеляза отблясъка от пистолета му, насочен към него откъм входа. Но Салданя беше кален мъж, бе виждал дулата на немалко пистолети, мускети и всякакъв вид оръжия, насочени към него през дългия си живот, така че това нито го смразяваше, нито го разпалваше повече от обичайното. Той просто сложи ръце на кръста, загледан в Диего Алатристе, който, загърнат в плащ и с нахлупена шапка, държеше пистолета в десницата си, а лявата си ръка бе отпуснал предвидливо на дръжката на камата, подаваща се отзад на хълбока му.
— Да му се не види, Диего, наистина обичаш да рискуваш.
Алатристе не отвърна нищо. Излезе малко от сянката, за да види лицето на полковника на оскъдната улична светлина — само един факел гореше на ъгъла с улица „Уертас“ — и сетне вдигна нагоре дулото на пистолета, сякаш възнамеряваше да обърне вниманието върху него.
— Необходим ли ми е?
Салданя го гледа мълчаливо няколко мига.
— Не — рече накрая. — Засега не.
Това разведри обстановката. Капитанът върна пистолета в кобура и махна ръка от камата.
— Хайде да се поразходим — каза той.
— Това, което не разбирам — рече Алатристе, — е защо не ме търсят открито.
Вървяха надолу по площадчето „Антон Мартин“ към улица „Аточа“, пуста в тия часове. Луната бе още в последна четвърт — току-що се беше показала иззад капитела на болницата „Амор де Диос“ и светликът й блещукаше по водата, преливаща над горния край на фонтана и стичаща се на вадички надолу по улицата. Носеше се миризма на загнили зеленчуци, примесена с парливия мирис на конска тор.
— Не зная нищо, нито пък искам да зная защо е така — каза Салданя. — Но е вярно. Никой не е дал името ти на полицията.
Дръпна се, за да избегне калта, но стъпи не където трябваше и сподави една ругатня в прошарената си брада. Късата пелерина подчертаваше масивната му, широкоплещеста фигура.
— При всички случаи — продължи той, — бъди много внимателен. Това, че моите хора не душат подире ти, не означава, че друг не се е загрижил за здравето ти… Според сведенията, които имам, служителите на Инквизицията имат заповед да сложат ръка върху ти, но при най-голяма дискретност.
— Казаха ли ти защо?
Салданя погледна косо капитана.
— Не ми казаха, нито искам да зная. Между впрочем: разбра се коя е мъртвата, която намериха оня ден в стола-носилка… Става дума за някоя си Мария Монтуенга, която била на служба при една от послушниците в манастира на „Блажените Девици“… Звучи ли ти познато?