Припираха толкова, че дори опростиха процедурите по инак сложния протокол. Присъдите, които обичайно се четяха на осъдените от Инквизицията предишната нощ след тържествената процесия, на която се изнасяха зеленият кръст, предвиден за площада, и белият, който да се издигне на кладата, в крайна сметка щяха да станат публично достояние при самото изгаряне, пред всички присъстващи на събитието. Предишния ден бяха докарали от тъмниците на Толедо затворниците, определени за представлението, които бяха — бяхме, — около двадесетина, и ни настаниха в килиите, които Светата Инквизиция държеше на улица „Премостенсес“, по-известна като „улицата на Инквизицията“, намираща се близо до малкия площад „Сан Доминго“.
Така се озовах в Мадрид през съботната нощ. Не бях ни чувал, ни виждал някого, откакто ме изведоха от моята килия и ме вкараха в някаква кола със спуснати завеси, съпровождана от засилен конвой. Излязох от нея вече при светлината на запалени факли, когато ме накараха да сляза в Мадрид, охраняван от въоръжени служители на Инквизицията. Въведоха ме в нова единична килия и там вечерях що-годе добре. Освен с вечеря, разполагах с едно одеяло и един сламеник, с които да прекарам тревожната нощ, изпълнена със стъпки и шум от ключалки от другата страна на вратата, с гласове, които наближаваха и се отдалечаваха, с много шумотевица и показни официалности. Поради това започнах сериозно да се опасявам, че на следващия ден ме очакват тежки изпитания. Блъсках си главата, припомняйки си заплетените премеждия, които бях гледал в комедиите по театрите, надявайки се, че както винаги ставаше в тях, и аз ще изнамеря някакъв подходящ план за измъкване. На този етап вече бях сигурен, че каквато и да беше вината ми, не можеха да ме изгорят заради възрастта ми. Ала страхът от бича и затворничеството, вероятно доживотно, даваше своите плодове. Вече дори не бях напълно сигурен кое щеше да е по-добрият изход. При все това — колко удивителна е майката природа, — оптимизмът, присъщ на крехките ми години, изживените терзания и изтощението от пътя скоро произведоха очаквания ефект и след като будувах известно време, питайки се каква ли ще бъде клетата ми участ, бях надвит от милостивия и възстановяващ сън, който уталожи тревогите на разсъдъка ми.
Две хиляди души не бяха спали, за да си подсигурят място и в седем часа сутринта на Пласа Майор нямаше къде яйце да хвърлиш. Смесен с тълпата, с добре нахлупена широкопола шапка и къса пелерина, преметната през рамо, дискретно прикриваща лицето му, Диего Алатристе си проправяше път, докато стигна до галерията „Де ла Карне“. Аркадите бяха претъпкани от хора с всякакво положение и ранг. Дребни благородници, духовници, занаятчии, прислужнички, търговци, лакеи, студенти, шмекери, просяци и всевъзможна друга паплач се блъскаха едни други, за да се настанят по-добре. Прозорците на високопоставените люде тъмнееха от черни одежди, виждаха се златни верижки, сребърни украшения, френски платове, дантели от по сто ескудо, раса и отличителни знаци на различни ордени. А долу цели семейства, в това число и деца, прииждаха с кошници с храна и напитки, предназначени за обяд и следобедна закуска, докато продавачите на алоха, вода и сладкиши вече припечелваха добре. Търговец на религиозни гравюри и броеници предлагаше стоката си с пълно гърло, която в ден като този, така уверяваше той, носела благословията на папата и служела за всеопрощаваща индулгенция. По-нататък един предполагаем инвалид от Фландрия, който в живота не бе и помирисвал пика, просеше жалостиво, воювайки за мястото си с един мним сакат и с друг просяк, който се преструваше, че има краста с помощта на рибена кожица, поставена върху бръснатата му глава. Галантни господа ухажваха дамите, уличниците се умилкваха. Две жени, едната хубава, без наметало, другата със загрозяващ белег на лицето, от ония, които се кълнат, че няма да намерят покой, докато не завъртят главата на някой гранд или на някой богат генуезец, убеждаваха един занаятчия, който се перчеше с шпагата си и се правеше на галантен благородник, да развърже кесията си и да ги почерпи с плодове и захаросани бадеми. Горкият човечец, обзет от надеждата за някоя авантюра, вече беше пуснал в оборот двете монети, които имаше у себе си и тайничко се радваше, че не носеше повече. Нещастникът нямаше представа, че истинските господа не само, че нищо не дават, ами се и гордеят с това.