Беше слънчев ден, идеален за случая и капитанът присвиваше светлите си очи, заслепявани от сияйната синева, която заливаше площада измежду стрехите на къщите. Продължи да върви през тълпата, проправяйки си път с лакти. Носеше се мирис на пот, на тълпа, на фиеста. Той усещаше как у него се надига пълно отчаяние без капчица утеха; това беше безпомощността пред нещо, което надхвърляше пределите на собствените му сили. Тази машина, която се движеше неумолимо, не оставаше пролука за друго, освен за примирение и страх. Нищо не можеше да направи, дори самият той не беше в безопасност там. Вървеше, озъртайки се, и бързо се отдръпваше, щом някой го загледаше малко повече от необходимото. Всъщност се движеше, за да се занимава с нещо и за да не бездейства, подпирайки някой стълб от колонадата. Запита се къде ли, по дяволите, се подвизаваше по това време дон Франсиско де Кеведо, чието пътуване, каквото и да бе излязло от него, вече оставаше единствената искрица надежда в мрака на неизбежността. Искрица, която той почувства как избледнява, когато прозвучаха тръбите на гвардейците. Те го принудиха да погледне към покрития с тъмночервена драперия балкон на сградата на улица Меркадерос. Нашият господар кралят, кралицата и някои придворни заемаха вече местата си сред ръкоплясканията на множеството: четвъртият Фелипе, в черно кадифе, важен, без да помръдва крак, ръка или глава, чиито руси коси блестяха като златните гайтани и веригата висяща през врата му; а нашата господарка кралицата — в жълт атлаз, с украса от пера и скъпоценни камъни. Гвардейците бяха строени с алебарди под балкона им, от едната страна — испанската гвардия, от другата — немската, а стрелците с лък — по средата, всички впечатляваха с невъзмутимия си вид и внушителния строй. Беше удивително зрелище за всеки, който не рискуваше да бъде изгорен. Зеленият кръст беше поставен на подиума, тук-там по фасадите на сградите висяха гербовете на Негово величество и гербът на Инквизицията: кръст между шпага и маслиново клонче. Всичко бе строго по канона. Представлението можеше да започва.
Бяха ни извели в шест и половина, заобиколени от кордон полицейски агенти и служители на Инквизицията, въоръжени с шпаги, пики и мускети. Подкараха ни в шествие през площадчето „Сан Доминго“, за да се спуснем после към „Сан Хинес“ и оттам, прекосявайки улица Майор, да навлезем на площада през улица Ботерос. Вървяхме в колона, всеки със своя конвой от въоръжени стражи и облечени в траур служители на Инквизицията със злокобни черни жезли. Имаше духовници в широки бели раса, носеха се вопли на оплаквачки и зловещ грохот на барабани, виждаха се кръстове, покрити с воали и зяпачи по улиците. А по средата пристъпвахме ние — първо богохулниците, после двуженците, след тях содомитите, юдеещите се и поклонниците на Мохамед, а накрая магьосниците и вещиците. Заедно с всяка група се носеха статуи от восък и картон, както и дрипите на умрелите в затвора или на бегълците, които щяха да бъдат изгорени задочно, под формата на чучела. Аз се намирах някъде по средата на процесията, сред малолетните юдеещи се, и бях тъй слисан, че мислех, че това е само сън, от който след много мъки все някак щях да се събудя, и да си отдъхна на мига. Всички носехме така наречените „самбенитос“: нещо като дълги ризи, в които ни бяха облекли стражарите при извеждането ни от килиите. На моята имаше червена рисунка на разпятие, по другите бяха нарисувани пламъците на ада. Имаше мъже, жени и дори едно момиче почти на моята възраст. Едни плачеха, други се държаха безучастно, като младия свещеник например, който по време на служба беше отрекъл, че Господ се намира в светото причастие и отказваше да си вземе думите назад. Една старица, набедена от съседите за вещица, която поради напредналата си възраст не можеше да се държи на краката си, и един мъж, комуто изтезанията бяха осакатили краката, бяха качени на мулета. Най-тежко провинилите се имаха на главите си качулки с дупки за очите, а на всички ни бяха турили по една свещ в ръцете. Бях видял Елвира де ла Крус, в самбенито и с качулка на главата. Когато ни подреждаха за шествието, нея поставиха сред последните. После потеглихме и повече не я видях. Аз вървях със сведена глава от страх да не срещна погледа на някой познат сред зяпачите. Крачех, както могат да предположат ваши милости, примрял от срам.