Освен духовника и кожаря „със смекчено наказание“ към кладата се отправиха още един търговец и жена му, също португалци, юдеещи се, един чирак-бижутер, уличен в гнусния грях на содомията, и Елвира де ла Крус. Всички, с изключение на свещеника, се отрекоха по подобаващия начин и показаха разкаянието си, тъй че щяха милостиво да бъдат удушени, преди да лумнат пламъците. Дъщерята на дон Висенте де ла Крус — гротескни изображения на последния, както и на двамата му сина, мъртвия и изчезналия, бяха поставени на едно стъпало от амфитеатъра, набити на върлини, — беше изправена пред съдиите, облечена в самбенито и с качулка на глава, така изслуша и присъдата си. Тя се отказа под клетва, когато поискаха това от нея, от всички свои минали и бъдещи престъпления, при това с потресаващо безразличие: практикуване на юдейската вяра, участие в престъпен заговор, оскверняване на свещено място и други обвинения. Изглеждаше съвсем беззащитна на платформата, с клюмнала глава, в дългата инквизиторска риза, виснала като дрипа на измъченото й тяло. След клетвеното отричане изслуша произнасянето на присъдата с примирено безсилие. Стана ми жал, въпреки обвиненията, които бе изрекла срещу мен, или по-скоро бе заставена да изрече. Горката девойка, купчинка изтерзана плът, оръдие в ръцете на негодници, безскрупулни и безсъвестни, макар да развяваха като свое знаме Господа и светата вяра. Отведоха я и тогава видях, че скоро щеше да дойде и моят ред. Както бях измъчен от ужаса и позора, площадът се завъртя пред очите ми. Отчаян, потърсих с поглед в тълпата, с надежда да видя капитан Алатристе или някой приятел, който да ми вдъхне сила, ала не открих наоколо ни едно лице, което да изразява милост или съчувствие. Пред мен имаше стена от враждебни, насмешливи, застинали в очакване, зловещи физиономии. Такова е лицето, което придобива жалкото простолюдие, когато му сервират безплатно кърваво зрелище.
Алатристе обаче виждаше мен. Беше се долепил за една колона от редицата стълбове и оттам наблюдаваше амфитеатъра, на който стоях заедно с другите осъдени, всеки от нас — ограден от по двамина полицейски агенти, неми и неподвижни като скали. Пред мен, предшестващ ме в злокобния ритуал, беше един бръснар, обвинен в богохулство и в съюз с дявола. Беше нисък човечец с невзрачен вид, подсмърчащ в шепите си, с които бе захлупил лицето си, понеже никой не можеше да го отърве от стотината удара с бич и няколкото години на греблата в галерите на нашия господар краля. Капитанът се пораздвижи между хората, настани се на място, където аз можех да го видя, ако погледнех към него. Но аз бях потънал в мъките на собствения си кошмар и не бях в състояние да видя нищо. До Алатристе стоеше един издокаран тип, грубиян, присмиващ се на нас, които се намирахме на подиума. След малко той подхвърли и някаква шега по мой адрес. На този етап, към обичайното разположение на духа на капитана, се беше добавил и натрупаният безсилен гняв от последните дни и точно той, без да бъде предшестван от никаква мисъл, го накара да се извърне леко към грубияна и да забие, сякаш по невнимание, един лакът дълбоко в търбуха му. Мъжът се извъртя с доста заплашителен вид, но негодуванието замря в гърлото му, когато срещна, между високо вдигнатия край на късата пелерина и широкополата шапка, светлите очи на Диего Алатристе, който го гледаше тъй заканително и свирепо, че онзи тутакси стана по-нисък и от тревата.
Алатристе се отдръпна малко встрани и от новото положение можа да види по-добре Луис де Алкесар в ложата му. Кралският секретар можеше да бъде различен сред другите чиновници по кръста на ордена на Калатрава, който бе избродиран на дрехата му. Беше облечен изцяло в черно. Държеше неподвижно кръглата си глава, увенчана с жалка, рядка коса, над малката колосана яка, и това му придаваше застиналата сериозност на статуя. Но лукавите му очи се въртяха насам-натам, без да пропуснат нито една подробност от случващото се. Понякога този противен поглед попадаше на фанатичното лице на брат Емилио Боканегра и двамата сякаш идеално се разбираха в зловещата си неподвижност. В този момент и на това място те олицетворяваха съвършеното, абсолютното могъщество на онзи кралски двор, пълен с продажни чиновници и фанатични свещеници, действащи под равнодушния поглед на хабсбурга, който гледаше как осъждат поданиците му на изгаряне на клада, без да му мигне окото, само се обръщаше сегиз-тогиз към кралицата, за да й обясни, прикрил лице зад ръкавица или зад някоя от белите си ръце със синкави вени, подробностите от представлението.