— Жалко — прошепна дон Франсиско, — че не стигнах навреме, за да спася и нея.
Той посочи най-близката клада и изглеждаше засрамен заради участта на Елвира де ла Крус. Срамуваше се не от себе си или от капитана, а от всичко, което беше докарало горкото момиче дотук, погубвайки при това цялото му семейството. Засрамен бе навярно от онази земя, в която му се бе паднало да живее: земя на омраза и братоубийствена жестокост, ослепителна в жестовете си на безплодно величие, но ленива и жалка в ежедневните неща, земя, в която честността, нито стоическото му смирение, дълбоко и искрено християнско, не стигаха, за да го утешат. Така си е открай време — ако едновременно притежаваш блестящ ум и си испанец, това ти обещава много горчивина и малко надежда.
— При всички случаи — заключи Кеведо, — такава е волята Божия.
Диего Алатристе не се произнесе веднага по въпроса. Независимо дали ставаше дума за воля Божия или воля на дявола, той продължаваше да мълчи, загледан в кладите и силуетите на полицаите и на хорското множество, очертаващи се на зловещия фон на пламъците. Все още не беше пожелал да дойде да ме види на улица „Аркабуз“, въпреки че Кеведо, а после и Мартин Салданя, когото потърсиха вечерта, му бяха казали, че за момента няма от какво да се страхува. Всичко изглеждаше разрешено с такава дискретност, че дори случката със смъртта на юначагата в уличката не излезе наяве. Нямаше никакви новини и за намушкания Гуалтерио Малатеста. Тъй че веднага щом превързаха раната му в аптеката на Фадрике Едноокия, Алатристе се отправи с Кеведо към кладата при Пуерта де Алкала. Там стоя рамо до рамо с поета, докато Елвира де ла Крус не се превърна в останки от обгорени кости и пепел в жаравата. За миг на капитана му се стори, че вижда сред тълпата Херонимо де ла Крус, или поне призрака, в който изглежда се бе превърнал големият брат, единственият оцелял от фамилията след кървавата разправа, ала лицето му веднага бе потънало в тъмнината и хорската шетня, ако това наистина беше той.
— Не — рече накрая Алатристе.
Толкова бе забавил отговора си, че дон Франсиско вече не го очакваше, та го загледа изненадано, опитвайки се да разгадае какво имаше предвид. Но капитанът все тъй безизразно гледаше огъня. Едва по-късно, след ново мълчание, той се обърна бавно към Кеведо:
— Бог няма нищо общо с това.
За разлика от очилата на поета, зеленикавите му очи не отразяваха проблясъците на кладите, а напомняха по-скоро на светли локви замръзнала вода. Последните пламъци разиграваха сенки и червеникави светлини по безмълвния му профил, сякаш изсечен с нож.
Аз се правех, че спя. Каридад ла Лебрихана беше седнала до възглавницата край леглото, в което ме бе сложила да спя след вечерята и топлата баня в едно от коритата на кръчмата. Тя бдеше над съня ми, кърпейки бельото на капитана на пламъка на свещта. Аз лежах със затворени очи, наслаждавах се на мекотата на постелята, потънал в сладък унес. Преструвката освен всичко друго ме улесняваше да не отговарям на никакви въпроси, нито да разправям каквото и да било за скорошното ми преживяване. Споменът за преживяния позор — не можех да забравя позорното самбенито, — още ме гризеше мъчително. Топлината на чаршафите, кроткото присъствие на ла Лебрихана, усещането, че пак съм сред приятели и най-вече възможността да лежа спокойно, със затворени очи, докато светът навън се въртеше, забравил за мен, ме потапяха в летаргия, граничеща с щастие, подсилено от съзнанието, че по време на затворничеството ми никой не изтръгна от мен и дума срещу Диего Алатристе.
Не отворих очи дори когато чух стъпките по стълбата; нито дори когато, сподавяйки радостния си възглас, ла Лебрихана пусна ръкоделието си на земята и се хвърли в прегръдките му. Чувах сдържаната глъч на разговора, няколкото звучни целувки на кръчмарката, прошепнатите протести на новодошлия, нови шушукалия, накрая шума на вратата при затварянето й и стъпки надолу по стълбата. Смятах, че съм останал сам, когато след продължителна тишина по пода отново отекнаха стъпките на капитана, приближиха се към леглото и спряха до мен.
Понечих да отворя очи, ала не го сторих. Знаех, че ме е видял на площада, потънал от срам, сред осъдените. Не можех да забравя още, че поради неподчинение на неговите заповеди, се бях оставил да ме уловят като синигер в примка през нощта, когато нападнаха манастира на „Блажените Девици“. Накратко казано, още не се чувствах достатъчно спокоен, за да се изправя пред въпросите или укорите му, нито дори пред мълчаливия упрек на погледа му. Тъй че останах неподвижен, дишах равномерно, преструвайки се на спящ.