Настъпи предълга тишина, в която не се случи нищо. Той несъмнено ме наблюдаваше на светлината на свещта, която ла Лебрихана беше оставила запалена. Не се чуваше никакъв шум, ни дишане, ни нищичко. И тогава, когато вече започвах да се усъмнявам дали наистина той бе там, усетих допира на ръката му, грапавата длан, която се отпусна за миг на челото ми, с топла, неочаквана нежност. Остави ръката си за малко там, неподвижна, сетне рязко я отдръпна. Тогава стъпките пак се отдалечиха и чух звука на долапа при отварянето му, чукването на чаша о гарафа за вино и придърпването на един стол.
Отворих предпазливо очи. На оскъдната светлина в стаята видях, че капитанът беше разкопчал дрехата си, свалил наметалото, и оставил шпагата; седеше край масата и пиеше мълчаливо. Виното бълбукаше при сипването в чашата, а той пиеше бавно, методично, сякаш нямаше какво друго да прави на този свят. Жълтеникавата светлина на восъчната свещ огряваше светлото петно на ризата му, профила, късата коса, линията на засуканите му войнишки мустаци. Умълчан и неподвижен, освен когато надигаше чашата, той седеше пред отворения прозорец, през който в полумрака се виждаха едва загатнати покривите и близките комини. Сред тях блестеше една-единствена звезда, неподвижна, тиха и студена. Алатристе се взираше упорито в чернотата, пустотата, или в собствените си призраци, скитащи се в мрака. Познавах добре погледа му, когато виното го замъглеше, и можех без усилие да си го представя в този момент: светлозелен и отсъстващ. На пояса му, върху мократа превръзка, едно кърваво петно растеше много бавно и оцветяваше в червено-бялата риза. Изглеждаше също тъй примирен и сам като звездата, която примигваше навън, в нощта.
Два дни по-късно слънцето огряваше улица „Толедо“ и светът отново беше безкраен и изпълнен с надежда, а силата на младостта бликаше във вените ми. Седнал пред вратата на кръчмата „Дел Турко“ аз се упражнявах в краснопис. Имах заръката да препиша това, което Лисенсиадо Калсас продължаваше да ми носи от площад „Провинсия“, и отново гледах света с предишния си оптимизъм, възстановявайки се след нещастието с онази бързина, с която единствено крепкото здраве и младостта даряват човека. От време на време вдигах поглед към жените, които продаваха зеленчуци на сергиите от отсрещната страна на улицата, кокошките, които кълвяха из сметта или момчетата за дребни поръчки, които се гонеха между преминаващите конници и наемните коли, или пък слушах гълчавата от разговорите в кръчмата. Чувствах се като най-щастливото момче на света. Дори стиховете, които преписвах в момента, ми се чинеха най-красивото нещо, писано някога:
Стиховете бяха на дон Франсиско де Кеведо и ми се сториха тъй хубави, когато го чух да ги рецитира просто хей така, между две глътки от виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас, че не се подвоумих нито за миг и го помолих за позволението му да ги препиша с най-красивия си почерк. Дон Франсиско беше вътре с капитана и другите: адвокатът, преподобният Перес, Хуан Викуня и Фадрике Едноокия. Всички празнуваха с няколко кани бяло вино, наденички и пушено заешко добрия завършек на тежкото премеждие, което никой изрично не споменаваше, но всички ясно виждаха в мислите си. Един след друг, по реда, в който пристигаха в кръчмата, се бяха изредили да ме погалят по косата или да ме потупат ласкаво по бузата. Дон Франсиско ми донесе Плутарх, за да се упражнявам полека-лека в четенето, преподобният — сребърна броеница, Хуан Викуня — бронзова катарама, която бе носил във Фландрия, а Фадрике Едноокият — който бе по-скоро от братството на стиснатите пръсти, сиреч, с вродено отвращение към излишните разходи, донесе една унция от някакъв цяр от аптеката си, който, уверяваше той, щял да усили кръвта и да върне цвета на едно хлапе като мен, преминало наскоро през толкова неволи. Затова бях най-честитото и щастливо момче в Испаниите, когато, топнал в мастилницата едно от най-добрите гъши пера на адвоката Калсас, продължих:
На този стих вдигнах отново очи. Ръката ми увисна във въздуха и една капка мастило падна върху хартията подобно на сълза. Отгоре по улица „Толедо“ се приближаваше позната карета, черна, без герб на вратичката, със строг кочияш, който подвикваше на двете мулета. Бавно, сякаш насън, оставих настрани хартията, перото, мастилото и чашката с прашеца за попиване, надигнах се и застинах неподвижен, като че ли каретата беше привидение, което всеки непремерен жест от моя страна можеше да пропъди. Тъй колата се изравни с мен и видях прозорчето, което беше отворено и с отдръпнати встрани перденца, а на него една бяла и съвършена ръка, сетне русите къдри и очите с цвета на лазура, които Диего Веласкес нарисува, очите, принадлежащи на момичето, което за малко не ме изправи на ешафода. И докато каляската минаваше покрай кръчмата „Дел Турко“, Анхелика де Алкесар се взря в мен и то така че, кълна се, ме накара да се разтреса отгоре до долу. Тръпки плъзнаха по целия ми гръбначен стълб, имах чувството, че всеки момент сърцето ми, което туптеше лудо, като омагьосано, може да спре. В необмислен порив вдигнах ръка към гърдите си и истински съжалих, че вече я нямаше златната верижка с талисмана, която тя ми даде, за да бъде моята смъртна присъда. И която, ако не ми бе отнета от Светата Инквизиция, кълна се в Христовата кръв, щях да продължавам да нося на врата си, влюбен и горд.