Без да престава да го държи на прицел, капитанът затвори вратата зад себе си и приближи леглото. Малатеста като че ли най-сетне го позна, понеже блясъкът в очите му, изострен от треската, стана по-твърд, а ръката започна да прави напразни опити да стисне пистолета. Алатристе доближи цевта на своя на две педи от главата му, но врагът бе прекалено изтощен, за да се бори. Без съмнение беше изгубил много кръв. Тъй че, след като установи безполезността на усилието си, той се задоволи да вдигне леко главата си, потънала във възглавницата, и под тънките, сега силно занемарени италиански мустаци, лъсна бялата, опасна усмивка, която капитанът познаваше отлично, изпитал неведнъж последиците й на свой гръб. Наистина, сега устните се усмихваха уморено, сгърчени мъчително в почти права линия. Но това си бе същата гримаса, с която Гуалтерио Малатеста изглеждаше винаги готов да живее или да се спусне към пъкъла.
— Виж ти — прошепна той. — Та това е капитан Алатристе…
Гласът му беше вял и тъжен, макар думите да звучаха твърдо. Черните, трескави очи бяха устремени към новодошлия, безразлични към цевта на пистолета, насочен към него.
— Както виждам — продължи италианецът, — изпълнявате благочестивия дълг да посещавате болните.
Той се изсмя през зъби. Капитанът задържа за момент погледа си на него и после отдръпна пистолета, макар да остави пръста си на спусъка.
— Добър католик съм — отвърна той в същия ироничен тон.
Смехът на Малатеста, къс и сух като скърцане, се усили, щом чу думите му, сетне премина в пристъп на кашлица.
— Така казват — съгласи се той, когато се съвзе. — Това разправят… Макар че напоследък по този въпрос имаше както мнения „за“, така и „против“.
Той задържа още малко погледа си върху капитана и после, с ръката, която се бе оказала неспособна да насочи пистолета, посочи каната на масата.
— Имате ли нещо против да ми дадете малко вода?… Тъй ще можете да се хвалите, че сте дали на жадния да пие.
След кратък размисъл, Алатристе се раздвижи бавно и отиде да вземе каната, без да изпуска от очи неприятеля си. Малатеста отпи жадно две глътки, като го гледаше над ръба на каната.
— Идвате просто да ме убиете? — поинтересува се той. — Или очаквате преди това да ви изпея подробностите относно вашите последни дела?
Беше оставил каната настрани и бършеше замаян устни с опакото на ръката си. Усмивката му напомняше на заловена змия: опасна до последния си дъх.
— Не ми е потрябвало да разправяте каквото и да било — Алатристе сви рамене. — Всичко е ясно: капанът при манастира, Луис де Алкесар, Инквизицията… Всичко.
— Хиляди дяволи. Тогава значи сте дошли само да ме довършите.
— Точно така.
Малатеста прецени положението си. Не му се стори обещаващо.
— Това, че нямам нищо ново да ви разкажа — заключи той, — скъсява живота ми, така излиза, нали?
— Горе-долу — сега капитанът беше извил устни в студена, опасна усмивка. — Макар че ще ви отдам заслуженото и ще призная, че не сте от бъбривите.
Малатеста въздъхна леко, като се размърда болезнено, опипвайки превръзките си.
— Много благородно от ваша страна — той посочи, примирен, шпагата, която висеше до главата му — … Жалко, че не съм добре, за да отвърна на такава изисканост, като ви спестя задължението да ме убиете в леглото като куче… Но онзи ден в гадната уличка наистина се развихрихте.
Той се размърда отново в опит да се настани по-удобно. В този момент сякаш не таеше злоба към Алатристе, освен по задължение. Но тъмните му и трескави очи бяха все тъй нащрек, следяха неотклонно посетителя.
— Впрочем… говорят, че момчурлякът отървал кожата. Истина ли е?
— Да.
Усмивката на наемния убиец стана по-широка.
— Радвам се, да му се не види. Смело момче е. Трябваше да го видите през нощта при манастира, как се опитваше да ме държи на разстояние с една кама… Да ме обесят, ако ми е допадало това, че го отведоха в Толедо, още по-малко пък като знаех какво го очакваше. Но на вас ви е ясно, че музиката поръчва този, който плаща.