Това не означаваше, че Куин няма стандарти. Той се смяташе за патриот, макар и отегчен. Ако дори за минутка сметнеше, че прави нещо, което ще навреди на родината му, щеше да го зареже. Досега подобно нещо с Офиса не се бе случвало. Така че той беше доволен да си върши работата и да си прибира парите.
Стандартната му тарифа бе 30 хиляди щатски долара седмично, най-малко за две седмици, без значение дали е отработил всички тези четиринадесет дни, или не. Средно на месец се справяше с по една задача. Това означаваше, че дори без премиите си докарва почти по седемстотин и петдесет хиляди годишно. Като се добавеха премиите, с лекота удвояваше сумата. Работата не беше никак лоша, стига да можеш да я получиш.
Потеглиха с експлоръра веднага щом Нейт беше готов. Но вместо да се насочи към магистралата, Куин обърна джипа и пое към центъра.
— Нали искаше да се махнеш оттук? — попита Нейт.
— Първо трябва да се отбия на едно-две места.
Що се отнасяше до Питър, разследването по случая Тагарт беше приключило. Но Куин не работеше по този начин. Ако имаше още следи, той стигаше до края. Никога не оставяше работата свършена наполовина. Ако Питър не го беше грижа — така да бъде.
Болницата Вали Сентръл се намираше на около миля от полицейското управление на Алисън. Беше малка дори според мащабите на района, който трябваше да обслужва — сива каменна сграда само на два етажа. Куин спря джипа на почти пустия паркинг за посетители. Нейт веднага разкопча колана и посегна към вратата.
— Къде си тръгнал? — попита Куин.
— Не искаш ли да дойда с теб?
Куин помисли за миг.
— Ако дойдеш, няма да продумваш. Разбра ли?
Нейт се усмихна и само кимна.
Дежурната на рецепцията каза, че д-р Хорнър бил в моргата. Както се полагаше, смъртта бе захвърлена в мазето. Куин и Нейт слязоха по стълбите и помолиха една сестра да ги упъти. Тя им посочи малък кабинет по средата на коридора. Там намериха мъж към четиридесетте, едър, но не дебел, явно колежански атлет, започнал да се занемарява, докато седи зад писалището и говори по телефона. Синият пластмасов бадж на гърдите го определяше като д-р Шон С. Хорнър.
— Не мисля — тъкмо казваше Хорнър в телефонната слушалка, когато Куин и Нейт влязоха. Кимна им за поздрав и посочи празния стол до бюрото очевидно, без да осъзнава, че има само едно място за двама души.
Куин седна.
— Не, не. Сърдечен удар — продължи Хорнър. — Не, мадам, никакви следи от нещо друго… Съжалявам. Това е всичко. Окей. Благодаря.
Затвори и каза:
— Следователка от застрахователната компания. Търсят нещо, което да им позволи да не платят.
— Май не получи каквото искаше — подметна Куин.
— Мога да им кажа каквото знам, но не и това, което не зная. — Лекарят протегна ръка: — Шон Хорнър.
Куин я стисна и каза:
— Франк Бенет. — После се обърна към Нейт. — А това е… — направи пауза — агент Дрискол.
— Така си и помислих — отговори Хорнър. — Началникът Джонсън ми се обади и каза, че може да се отбиете. С какво мога да ви помогна, господин Бенет?
— Специален агент Бенет.
— О, извинете.
Куин се усмихна.
— Става дума за случая във Фарнам.
Моргата беше през две врати от кабинета на д-р Хорнър и също беше малка, макар и горда с десетте хладилни камери за трупове и единствената маса за аутопсии.
— Рядко имаме повече от две-три тела — каза Хорнър. — Веднъж имах шест, това е рекорд.
— Сега колко трупа имате? — попита Куин.
— Само два. Единият е вашата жертва на пожара. Другият е на жена, живееше от другата страна на долината. Подхлъзнала се и паднала на собствената си веранда.
Отведе Куин и Нейт до една от хладилните камери в дъното.
— Имали ли сте и преди жертви на пожари? — попита Куин.
— Няколко. Ако питате мен, мога да почакам за следващата. Не е красива гледка.