И двамата потънаха в мълчание за няколко секунди.
— Чуй ме, Питър. Трябва да направиш точно каквото казвам. Ако не ти се обадя до двадесет и четири часа, затвори границите. Летища, пристанища, гранични пунктове. Всичко.
— Защо?
Куин затвори, без да каже нещо повече.
Таксито го остави на една пряка от жилището на Софи. Не беше възнамерявал да се връща толкова скоро, но когато след разговора с Питър й се обади, Софи каза, че сутринта Нейт се бил събудил за малко. Куин не можеше да пропусне възможността да поговори с чирака си и да провери дали той може да му каже нещо, което да му помогне.
Обаче първо звънна на Орландо и й разказа какво е научил от Къртицата. Искаше му се да пропусне частта с отвличането на Гарет, но знаеше, че не бива. Реакцията й беше няколко мига мълчание и едно стегнато:
— Какво ще правим по въпроса?
Куин описа плана, който беше измислил. Не й хареса, но не можеше да предложи нищо по-добро. Направиха преглед на списък с неща, които можеше да им дотрябват. Макар някои от тях да бяха доста необикновени, Орландо беше убедена, че ще може да набави всичко.
Докато Куин крачеше към жилището на Софи, видя д-р Гарбер да излиза. Затича се да го настигне. Лекарят хвърли нервен поглед през рамо, когато го наближи, но го позна и спря.
— Как е той? — веднага попита Куин.
— Добре, колкото може да е след една нощ. Скоро ще е съвсем наред. Дотогава трябва да се пази.
— Благодаря. Оценявам много високо всичко, което направи.
Куин се готвеше да се обърне и да тръгне към дома на Софи, но нещо в поведението на лекаря го накара да се забави.
— Няма да идвам повече — каза доктор Гарбер.
— Какво?! Защо?
— Дори за мен е твърде опасно. Всички те търсят. Тази сутрин имах посетител. Човек, когото никога не бях виждал. Но той, изглежда, знаеше, че с теб сме работили заедно. Казах му, че от две години не съм те чувал. Не съм сигурен, че го убедих, но ми предложи да му се обадя, ако те видя.
— Даде ли ти телефон?
Докторът бръкна в джоба си и извади визитка. На обратната страна беше написан телефонен номер. На предната, професионално напечатано с черно мастило, се мъдреше името на Дал.
— Заповядай — каза докторът и я подаде на Куин. — Така поне няма да се изкуша.
Софи почти не му продума, когато му отвори, и веднага отиде в кухнята. Куин влезе при Нейт.
Очите на чирака му бяха затворени. Дървеният стол все така стоеше до леглото. Куин седна и тихичко каза:
— Нейт?
Клепачите на младежа потрепнаха, после очите му се отвориха.
— Аз съм Куин.
— Куин… — Гласът на Нейт беше продран шепот. — Къде беше, по дяволите? — И се усмихна отпаднало.
— Искаш ли вода?
— Да.
На нощното шкафче имаше чаша. Куин я взе и я поднесе до устните му. Нейт отпи само глътчица, но когато Куин отмести чашата, каза, че иска още. Когато се отпусна на възглавницата, чашата беше почти празна.
— Как се чувстваш? — попита Куин.
— Сякаш някой ме е хвърлил под влака. Как изглеждам?
— Мисля, че видът ти вероятно отговаря на усещането.
— Прекрасно — сухо каза Нейт и след кратка пауза добави: — Благодаря, че се върна за мен.
— Имах малко свободно време.
Нейт се засмя, но веднага изстена от болка.
— Добре ли си?
— Да. Никога не съм бил по-добре.
— Спомняш ли си нещо?
— Повече, отколкото бих искал.
Разказа на Куин, че не видял кой го е обезвредил вечерта пред помпената станция. Стоял на пост и наблюдавал улицата повече от час, после нещо болезнено се забило в дясното му бедро. Нещо като игла, обясни той. Следващото, което си спомнял, било, че се събудил в хотелска стая.
— Понякога ме биеха направо там — каза Нейт. — Друг път ме водеха през фоайето в друга стая. Мебелите бяха изнесени. От тавана висеше въже. Връзваха ме за ръцете, задаваха въпроси и ме удряха.
— Какво те питаха?
— За теб, за Орландо. Какво правите, къде може да се криете. Как ще се свържем, ако операцията се провали.
— Не си им казал — отбеляза Куин.
Нейт се усмихна.
— Напротив. Но посочих друго място.
Куин не можеше да не се впечатли. Това не беше онзи Нейт, когото познаваше. Новият Нейт беше издръжлив и волеви.
— Мисля, че когато осъзнаха, че съм новак и не могат да измъкнат повече от мен, престанаха.