— Дръж се здраво — подвикна той, хукна през вратата и мина в дневната.
Облак газ със съскане излизаше от кутийка, голяма колкото кутийка за кола. Куин беше сигурен, че е нещо по-страшно от прост сълзотворен газ.
Задържа дъха си и изтича към трапезарията в задната част на жилището. Остави Нейт на масата и отиде до прозореца. Не го беше отварял от лятото преди две години, когато той бе символ на времето за удоволствия. Сега бе единственият им изход.
Завъртя дръжката и блъсна крилата да се отворят.
— Хайде. Ти пръв.
Помогна на Нейт да прекрачи прозореца и да излезе на покрива. Последва го и затвори прозореца.
— Насам. — И посочи вдясно.
Съседната сграда беше долепена до тази на Софи, но бе по-висока с два метра.
— Няма да мога — изпъшка Нейт.
— Ще ти помогна. — Направи столче с ръце и добави: — Стъпи и ще те засиля нагоре.
Нейт изглеждаше неуверен, но го послуша.
— Добре. На три — каза Куин. — Едно, две, три.
И изтласка чирака си нагоре. Нейт успя да се хване за ръба на стената, застена, но се изкатери. Куин подскочи, хвана се за ръба и след миг беше до него.
Нейт седеше на покрива, обгърнал гърдите си с ръце. Лицето му бе сгърчено от болка.
— Наред ли си?
Младежът кимна.
— Не трябва да спираме — каза Куин и посочи следващата сграда.
Протегна ръка и помогна на Нейт да стане. Младежът се отпусна тежко върху рамото му. Стигнаха до съседната сграда. Тя беше само метър по-висока, така че прехвърлянето не беше толкова трудно. В единия край имаше врата, която без съмнение даваше достъп до стълбището на кооперацията. Куин я изрита, ключалката се строши и вратата се отвори. Той махна на Нейт да влиза и каза:
— Ей сега идвам.
— Къде отиваш?
— Трябва да погледна.
Приведе се и се промъкна до ръба на покрива. Накрая се наложи да пълзи, за да не го видят.
Надникна надолу. Пред жилището на Софи бяха спрели три коли. До едната стоеше позната фигура.
Борко.
36.
Качиха се на подземната железница и седнаха колкото може по-далеч от другите пътници. Куин беше дал на Нейт якето си, но дори с вдигната яка то не можеше да скрие синините по лицето на младежа. След няколко минути Нейт заспа.
— Стигнахме — каза Куин след половин час и нежно побутна чирака си, щом влакчето започна да навлиза в спирката.
Пътят от гарата в Нойкьолн до временната главна квартира не беше дълъг, но трябваше да спират два пъти, за да може Нейт да си почине. Втория път Куин го вкара в една закусвалня и купи сандвичи и голямо кафе.
— Заповядай — каза и му подаде чашата.
— Нищо не искам.
— Ще те сгрее.
Седнаха на една маса и останаха, докато Нейт не изпи половина кафе.
— Не мога повече.
Куин взе стиропорената чаша и я хвърли в кошчето.
— Да тръгваме тогава.
След десет минути стигнаха до магазина. Орландо я нямаше, но Куин и не очакваше да е там. Списъкът с нещата, които трябваше да намери, не беше лесен за изпълнение.
— Доста уютно — каза Нейт, после погледна двата надуваеми дюшека и спалните чували. — Не сте ме очаквали.
— Не и толкова скоро — отговори Куин. — Ще изляза за още един дюшек и чувал, когато Орландо се върне. Засега можеш да използваш моя. Синият.
— Не съм уморен.
— Хайде, хайде. Направо заспиваш прав. Лягай.
Нейт се усмихна.
— Може би за няколко минутки.
И се напъха в спалния чувал.
— Да не ти е студено?
— Добре ми е. — Гласът на Нейт вече беше тих шепот. След секунда очите му се затвориха и той заспа.
Орландо се върна след час.
— Взе ли всичко? — попита Куин.
Тя кимна.
— Разбира се.
Той се усмихна, после й разказа какво е станало.
— Съжалявам — каза тя, когато чу за Софи, и сложи ръката си върху неговата. — Слава богу, че успя да измъкнеш Нейт.
— Да — потвърди той с глух глас. — Слава богу.
— Вината не е твоя.
— Така ли?
Очите й бяха меки и изпълнени със съчувствие. След малко каза:
— Защо не ми покажеш видеото?
— Окей — отговори Куин. Знаеше, че се опитва да отвлече мислите му и да освободи съзнанието му от смъртта на Софи. Беше й благодарен за това.