Същинското им постижение обаче е, че без да искат, създадоха супервирус, който няма да го е грижа към коя етническа група принадлежи човек. Той ще инфектира всеки, а по-вероятно всички, които се окажат на пътя му. Ако бъде пуснат, ще създаде пандемия, каквато не сме виждали досега.
Те трябва да бъдат спрени.
Янсън се наведе напред и картината внезапно изчезна.
Орландо гледаше смаяна и почти не дишаше. Когато за пръв път гледа видеото, реакцията на Куин беше почти същата.
— Искаш ли да го гледаш пак? — попита я той.
— Не — отговори Орландо. — Мисля, можем да направим заключението, че ментовите бонбони са неизвестното средство за разпространение.
Куин кимна.
— Пакетът с вируса сигурно е разположен в средата. Като при ментовите бонбони с течен пълнеж.
Тя го погледна.
— И все пак това няма значение. Нашата главна цел е да си върнем Гарет.
— Разбира се — съгласи се Куин. — Но не можем да ги оставим да получат вируса.
Орландо отмести поглед. Гласът й почти не се чуваше:
— Знам.
Беше почти полунощ. Куин бе в помпената станция. Знаеше, че изкушава съдбата, но работата трябваше да се свърши. Между другото този път имаше помощ.
В скривалището им Орландо наблюдаваше монитора и го информираше какво става. След като вече нямаха достъп до комуникационната й екипировка, импровизираха с мобилните си телефони. Телефонът на Куин беше прикрепен към ръката му с тиксо, а кабелът на хендсфри минаваше под якето му до ухото. В раницата си носеше пистолета и някои от покупките на Орландо. Пистолетът трябваше да бъде използван единствено в краен случай. Тази акция трябваше да завърши, без никой дори да заподозре, че е бил тук.
Орландо го насочваше през двете помещения в мазето и до стълбата.
— Безопасно е — каза тя.
Куин се качи по стълбите, отвори люка и каза:
— Влизам във въздушния шлюз.
— Всичко е наред — каза Орландо. — Работи се единствено в стерилното помещение.
Куин мина по платформата до вертикалния въздушен шлюз в тунела, натисна бутона и светлината се смени със зелена. Той влезе в тунела, затвори вратата, качи се внимателно по стълбата и се протегна да отвори следващия люк.
— Стой — обади се Орландо. — Някой току-що влезе през главния въздушен шлюз.
Куин застина.
— Окей — каза тя. — Влезе в стерилното помещение. Продължавай.
Куин отвори люка и въздухът от тръбата нахлу покрай него в сферата и му напомни колко е уязвим само с дебелия си черен пуловер и черни панталони, без защитен костюм.
Закатери се по скелето, стигна горния край и се разположи под стерилното помещение. Свали раницата и я върза за металните пръчки. После я отвори.
Произведеният в Чехия експлозив семтекс беше прекалено мощен за операцията, но Куин трябваше да се погрижи всичко в помещението над главата му да бъде разрушено. Лошото на задачата беше, че трябваше да почака, преди да го задейства. Няколко от кашоните с ментови бонбони вече бяха изнесени. Възможно беше изобщо да не са в сградата. Ако Куин взривеше семтекса сега, може би щеше да пропусне тези кутийки и същевременно да предупреди Дал и Борко, че е по петите им. Разрушаването на вируса трябваше да е координирано.
Разположи семтекса в няколко точки под лабораторията, закрепи към взривното вещество радиодетонатор и извади от раницата малка кутия. Беше най-елементарно реле. Всичко, което трябваше да направят, бе да задействат релето с едно от дистанционните взривни устройства, които бе купила Орландо, и до детонаторите щеше да бъде изпратен сигнал. А после — бууум.
Куин закрепи релето при единия детонатор и отново провери всичко. Удовлетворен, развърза вързалките, които държаха раницата, и я нагласи на раменете си.
Сега всичко беше само въпрос на време.
37.
Макар да спа малко, това бе най-добрият му сън от няколко дни. Нямаше значение, че бяха принудени да се свират в студеното задно помещение на изоставения магазин или че се налагаше да спят в спални чували върху надуваеми дюшеци. Винаги ставаше така. В нощта преди голяма операция Куин спеше като труп.
В 5:30 сутринта очите му се отвориха. Беше напълно буден. Първото, което направи, бе да провери как е Нейт. Челото му беше влажно, но не горещо. Температурата, която беше вдигнал по-рано, изглежда, спадаше. Куин стана и внимателно заобиколи дюшеците.
Отби се за кратко в банята, после излезе и купи кафе и няколко сандвича. На връщане за последен път се обади на Къртицата. Разговорът беше кратък, говореше предимно Куин. Когато свърши разговора, мина покрай една вестникарска будка. На тезгяха имаше купчина „Берлинер Моргенпост“. Заглавието на първа страница привлече погледа му.