Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Орландо:
— Бусът тръгва.
През последния час беше заела позиция на покрива на същата жилищна сграда, където беше стояла преди две нощи. Този път наблюдаваше как Борковите бандити товарят ментовите бонбони в един бял бус.
— Борко още ли е там? — попита Куин.
— Тръгна преди десетина минути. — Гласът на Орландо се чуваше на къси тласъци. Куин предположи, че сигурно слиза по стълбите, за да се качи този път при Нейт, който седеше зад волана на едно самотно БМВ — Куин го беше присвоил тази сутрин.
— Общо колко кашона са? — попита Куин.
— Двадесет.
— Всичко?
— Така изглежда.
Двадесет кашона, всеки побиращ 120 кутийки, означаваше 2400 миниатюрни биологически оръжия. Умножиш ли го по шестте ментови бонбона във всяка кутийка, броят на средствата за разпространение на заразата скачаше на 14400. Имаше достатъчно кутийки, така че всеки участник да си тръгне с по няколко подаръка.
„Хапни си. Отнеси и вкъщи. Почерпи приятелите и колегите си.“
— Подсигуриха кашоните с товарна мрежа — добави тя.
„Без съмнение да се избегне блъскането им насам-натам“, предположи Куин.
— Сами ли са?
— Не — отговори Орландо и добави: — Почакай.
Куин чу звука от отваряща се врата на кола и след миг от затръшването й. Орландо продължи:
— Изглежда, са поели към Карл Маркс Щрасе. — Тези думи не бяха предназначени за Куин, а за Нейт. После добави в телефона: — Окей. Какъв беше въпросът?
— Сами ли са?
— Не. Следва ги сребриста лимузина „Мерцедес“.
Един придружител не беше достатъчен. Сигурно имаше още. Или най-малкото в различни точки покрай маршрута чакаха готови за действие подкрепления. Ако се наложи.
— Виждаш ли ги още? — попита Куин.
— На една пресечка пред нас са.
— Предположение?
— Маршрут В — отговори Орландо: това беше един от възможните пътища, по които можеше да мине доставката.
— Добре, това ни устройва — каза Куин. — Обади се, ако нещо се промени.
После затвори.
Излезе и отиде при поршето, което този ден беше избрал за свое превозно средство. Докато се качваше, видя неколцина закъснели да бързат към офисите на „Гроб Промоушънс“. Още студенти, които просто се опитваха да изкарат малко допълнителни пари. Пое дълбоко дъх и подкара.
Свърза хендсфри с телефона, пъхна слушалката в ухото си и набра един номер. Питър вдигна за по-малко от секунда.
— Значи така — каза Куин.
— Какво така?
— Млъкни и слушай. Ако нещата не се развият добре, след няколко часа ще ти звънне един колега. Ако изслушаш онова, което ти каже, и направиш каквото ти каже, може би ще имаш шанс. Но няма гаранции.
Указанията на Куин за Къртицата бяха дори още по-прости. Ако Куин не му звънне до 13:00, берлинско време, Къртицата да разкаже всичко на Питър.
— Какво става, по дяволите?
— Обещавам, че съвсем скоро ще научиш.
— Куин, аз…
Куин прекъсна връзката.
Зави по Кантщрасе на изток и звънна на Орландо.
— Къде си?
— Все още следваме маршрут В.
— Някакви признаци за други придружители?
— Само лимузината.
— Окей. Предупреди ме пет минути, преди да стигнете до мястото на срещата.
— Вече сме близо — отговори Орландо.
Куин караше внимателно, опитваше се да не привлича внимание. Когато зае позиция, Орландо още не се бе обадила. Куин паркира до бордюра, но не изгаси двигателя.
След минута телефонът му звънна.
— Петминутното предупреждение — каза Орландо.
— Положението?
— Всичко е както преди.
— Да не са те забелязали?
— Не — увери го Орландо. — За човек, който едва се движи, Нейт е доста добър.
— Не затваряй — нареди той.
После сложи раницата в скута си, извади зигзауера, провери пълнителя и остави пистолета на дясната седалка.
Запасните пълнители бяха в раницата. Куин извади два и ги пъхна в джоба си. След това сложи раницата на пода.
— Две минути — обади се Орландо. — Намират се на четири пресечки от мястото.