— Куин? Чуваш ли ме? — повтаряше Орландо. — Куин?
— Чувам те. Наред съм — отговори той.
— На две пресечки сме — каза тя. — Какво е положението?
— Има най-малко шестима, по-вероятно седмина от северната страна на улицата. — Гласът на Куин беше спокоен. — Бяха в две коли, едно беемве и един мерцедес. Не знам дали някои са останали в колите. Аз съм извън поршето, но помежду ни е бусът. Трябва да елиминираш тези типове.
— Ще имам грижата — каза Орландо.
— Куин, ти ли си? — чу се друг глас от отсрещната страна на улицата. — Излез и ще се погрижа да не ти се случи нещо твърде лошо. — Пауза. — Куин? Настина ли мислиш, че можеш да спреш това? Ако е така, бъркаш. Ако не започнеш да играеш умно, след минута ще си мъртъв.
Куин отброяваше секундите наум. Орландо и Нейт вече би трябвало да са тук. „Защо се бавят…“
Чу гласа на Орландо в слушалката:
— Запуши си ушите и се наведи.
Куин се сви на топка и затисна ушите си.
Няколко секунди не се случи нищо, после внезапно въздухът се изпълни с оглушителен трясък. Ударната вълна му изкара дъха. Слава богу, че бусът го предпази от цялата й сила.
— Добре ли си? — попита Орландо по телефона.
Куин се изправи.
— Мисля, че да. Проработи ли?
— Да. Всъщност бяха осем, но сега всички са заспали. Някои по за дълго.
Внезапно се появи иззад ъгъла на буса и хукна към него.
— Тая шокова граната се оказа по-мощна, отколкото очаквах.
— Къде е Нейт?
— В колата.
— Преброй кашоните — каза той и кимна към задната част на буса. — Аз ще проверя дали това чудо ще запали.
— Окей.
Куин си взе раницата от поршето, хвърли я в кабината на буса и се качи. Отне му по-малко от тридесет секунди, за да открие точните кабели и да го запали по „втория начин“. Двигателят изрева и заработи.
Вече чуваше сирените. Не бяха толкова далеч, колкото му се искаше. Скоро улицата щеше да гъмжи от полиция.
— Трябва да тръгвам — викна той към задната част на буса. — Готова ли си?
— Всички са тук — отговори тя.
— Окей. Връщаме се към първоначалния план. Аз ще взема буса, вие изчезвайте с колата.
Нещо изсвистя покрай предния капак. Куин погледна през предното стъкло. Един мъж стоеше в края на улицата, насочил пистолет към него. Куин включи на скорост и даде газ.
— Още съм вътре! — изкрещя Орландо.
— Дръж се — извика Куин.
Полетяха по улицата. Куин нямаше друг избор, освен да кара към човека с пистолета. Той продължаваше да стреля, но предното стъкло си оставаше здраво. Очевидно непознатият се разкъсваше от желанието да спре буса, но да не повреди товара. Когато го наближи, Куин се наведе зад арматурното табло и продължи да натиска газта.
Още едно иззвънтяване, този път откъм дясната врата, последвано от още две бързи почуквания. След това се чу скърцане на спирачки и — много близо — вой на сирена.
Куин погледна. Бяха минали покрай сградата и вече бяха в кръстовището след нея. Отстрани се приближаваше полицай на мотоциклет. Очевидно не бе очаквал появата на буса и сега летеше към тях с твърде висока скорост. В последната секунда зави наляво и моторът задра асфалта сред облак искри и стържене на метал. Ченгето се изтърколи встрани от мотоциклета точно преди той да се блъсне в един стълб.
Куин продължи да се носи напред. Изведнъж от задницата на буса се чу трясък и той погледна в страничното огледало. Една от вратите на каросерията се мяташе напред-назад при движението на буса.
— Добре ли си? — провикна се Куин.
— Да. Стреля по мен, когато минахме покрай него, но много неточно.
— Не иска да повреди кашоните — обясни Куин, после добави: — Едва не ударихме ченге.
— Аха. Беше трудно да не го забележа.
— Там много ли се насъбраха?
— Още не.
— А Нейт?
— Не го виждам.
На следващото кръстовище Куин зави наляво. Вратите отново се блъснаха в каросерията.
— Трябва да ги затворим — каза той.
— Добре.
Отпред светофарът започна да се сменя. Пред него имаше две коли, така че нямаше как да успее да го хване.
— Когато спра, слез и ги затвори — нареди той.
Спря и чу как Орландо скочи навън и започна да затваря вратите. След секунди отвори дясната врата и скочи на седалката до Куин.