Озоваха се отново в Мите, караха на запад по Унтер ден Линден в близост с Бранденбургската врата. Пред тях лежеше Тиргартен, берлинската разновидност на Сентръл Парк в Ню Йорк. В средата имаше голямо кръгово движение, което обикаляше Колоната на победата. Златокрил ангел гледаше града от върха на грамадната колона.
Куин се опита да се престрои вдясно, за да поеме по Ебертщрасе към Райхстага, но имаше твърде много движение и беше принуден да продължи напред и да навлезе в Тиргартен. И сякаш за да усложни положението му, улицата се разшири. В двете посоки имаше по четири платна. Сега вече нямаше начин да попречи на мерцедеса да се изравни с него.
— Това май не е най-добрият маршрут — подхвърли Орландо.
— Да, зная.
Погледна в огледалото и видя, че към сребристия мерцедес се е присъединило тъмносиньо беемве. Чиято и да беше колата, човекът обичаше уединението — стъклата бяха тонирани.
— Още един — каза Куин.
Орландо само кимна.
Единствената им надежда беше да стигнат кръговото движение преди останалите и да използват присъщия му хаос в своя полза. Куин натисна газта докрай и полетя напред.
Зад тях преследвачите им караха един до друг, сякаш колите водеха някакъв разговор. И тогава, когато бяха прекосили парка почти наполовина, мерцедесът ускори.
Куин изчака, докато се изравни с пътническата врата, след което рязко зави надясно. Шофьорът на мерцедеса наби спирачки и свърна встрани.
Пред тях Колоната на победата започна да се приближава. Покрай тротоара точно преди кръговото движение бяха паркирани няколко туристически автобуса.
— Връща се — предупреди Орландо.
Куин отново завъртя кормилото, но шофьорът на мерцедеса беше предвидил това, така че ловко отклони колата и продължи да напредва.
— О, мамка му! — възкликна Орландо.
— Какво?
Преди тя да успее да отговори, един куршум се заби в дясната врата. Втори разби страничното стъкло и изтрака в тавана точно над главата на Куин.
— Проклятие — изкрещя Орландо. — Нали каза, че стрелят само предупредително.
— Предупредителните изстрели са за мен — отговори той. — Ти си заменима.
— Тогава дай аз да карам, а ти стани заменим — каза тя и изпъшка.
Той я погледна. Лицето й беше разкривено от болка.
— Улучиха ли те? — Той свърна вляво и се промъкна покрай едно ауди, като по този начин остави малко разстояние между себе си и мерцедеса.
— Няма нищо — отговори тя през стиснати зъби. От лявата й ръка течеше кръв.
— Сигурна ли си?
— Добре съм. Само драскотина. — Тя протегна другата си ръка. — Дай ми пистолета.
Куин й го даде.
— Ще имаш нужда и от нов пълнител — каза и бръкна в джоба си.
Орландо презареди, след това се обърна и стреля три пъти от своя прозорец. Първият куршум се плъзна по предния капак на колата, вторият и третият се забиха отстрани. Мерцедесът се стрелна на една страна, но после водачът изправи волана и продължи напред.
Задният прозорец започна да се спуска и Орландо стреля пак. Но вместо да влезе в отворения прозорец, куршумът разби затворения пред него — прозореца на шофьора. В един миг мерцедесът беше успоредно с тях, но след секунда рязко сви надясно и се заби странично в един от паркираните туристически автобуси.
— Добър изстрел — одобрително каза Куин.
Кръговото движение беше пред тях, шест ленти, пълни с превозни средства, които се въртяха обратно на часовниковата стрелка около паметника. Куин рязко сви и подкара по вътрешната лента на кръга. Отново погледна в огледалото. Беемвето все още беше зад буса, но се задоволяваше само да го следва. На четвърт миля зад него обаче бързо се носеха няколко полицейски коли.
Куин изчака паметникът да се окаже между него и полицията, след това се стрелна навън от кръга в посоката, която щеше да ги изведе извън града. Дано да беше успял да се отърве от ченгетата.
Беемвето беше друга работа.
39.
Когато наближиха летището, Куин извади визитната картичка, която му бе дал д-р Гарбер. Обърна я така, че да се вижда телефонният номер, и я подаде на Орландо.
— Обади се. — Който и да вдигнеше, би трябвало да може да повика Борко или Дал.
От другата страна на линията вдигнаха почти веднага. След като затвори, Орландо каза:
— Скоро ще ни звъннат.
След по-малко от половин минута телефонът иззвъня.
— Дай на мен — каза Куин.