Орландо му подаде апарата. Куин натисна бутона за връзка и вдигна телефона до ухото си.
— Да?
— Искал си да говориш с мен? — Беше Борко.
— Ще бъда кратък. Ще ви върнем буса, когато ни върнете момчето.
— Защо са ми излишни грижи? Скоро ще ви хванем, а момчето вече е при нас.
— Обади се на приятелите ти в помпената станция — каза Куин и прекъсна връзката.
От вътрешния джоб на якето си измъкна нещо, което приличаше на дебела кредитна карта. В единия край имаше две ключета. Първото беше предпазителят. Куин го премести на положение „изключено“. Второто ключе имаше две позиции: А и Б, които позволяваха достъп до два различни канала. Куин избра канал А. Под ключето имаше магнитна лента, кодирана да разпознава отпечатъка на десния му палец.
— Внимавай — предупреди Орландо.
Той постави палеца си върху лентата и устройството го поздрави с едва доловимо писукане.
Ако всичко беше проработило както трябва, сферата в Нойкьолн току-що бе изригнала като висока стоманодобивна пещ. Куин беше сигурен, че е сложил повече от достатъчно семтекс, за да изпепели всеки остатъчен вирус. Ако превключеше на канал Б и отново докоснеше лентата с палец, щяха да се взривят експлозивите в задната част на буса. Като предпазна мярка, Орландо и Нейт също разполагаха с такива устройства.
Куин погледна в огледалото. Беемвето не показваше външни реакции, но телефонът почти веднага пак започна да звъни.
— Какъв беше смисълът на това? — попита Борко.
— Показно. Ако не ни върнете Гарет жив и здрав, сградата ви в Нойкьолн няма да е единственото разрушено нещо. Твой ред е.
И отново затвори.
— Наистина ли мислиш, че ще стане? — попита Орландо.
Единственият му отговор беше кимване и усмивка. Всъщност истината беше, че очакваше да е свободен и в безопасност, когато дойдеше времето да позвъни. Както стояха сега нещата, просто се надяваше, че поне един от тях ще успее да се измъкне жив.
— Внимавай! — подвикна Орландо.
На по-малко от половин пряка пред тях изскочи едно волво и им препречи пътя. Куин обръщаше прекалено много внимание на колата зад тях и почти не му остана време да реагира. Натисна газта до ламарините и завъртя волана така, че с приплъзване да минат покрай предницата на волвото.
Чу се стържене на метал: бусът отмести волвото от пътя, като при това му отпра калника.
— Браво — каза Орландо.
Куин натисна педала докрай.
Прекосиха града, минаха покрай летище „Тегел“ и навлязоха в по-малко оживените околности на германската столица. Беемвето все още беше зад тях заедно с волвото, останало без калник.
Все още нямаше никаква вест от Нейт.
— Скоро ще трябва да зарежем буса — обади се Куин.
През цялото време беше следил уредите на арматурното табло. Имаха предостатъчно гориво, но налягането на маслото непрекъснато падаше.
— Не можем — възрази Орландо. — Имаме нужда от него.
— Нямаме избор.
— Не! — изкрещя тя. — Не можем. Трябва ни, за да намерим Гарет!
Куин забеляза малко по-напред покрит със сняг път, който водеше в горист район. Имаше знак за строеж и надпис, че никой освен служителите на фирма „Бун Индъстриз“ няма право да го използва.
В последната секунда насочи буса по него. Волвото прелетя край отклонението, понеже не можа да завие навреме, но беемвето успя, макар задницата му да поднесе по заснежената земя.
— Какво правиш? — попита Орландо.
— Опитвам се да останем живи.
Пътят извиваше през горичка и излизаше в едно сечище. Това трябваше да е строителната площадка, обаче не бе напреднала повече от очертаване на бъдещия изкоп. Вероятно работата беше спряна в началото на зимата.
Куин полетя през разчистената площадка. Някъде трябваше да има изход, друг път, водещ до строителната площадка. Зад него беемвето навлезе в сечището и спря. Без съмнение пътниците се уплашиха да не попаднат в засада. Миг по-късно към тях се присъедини волвото. Куин се бе надявал да направят точно това.
Продължи да кара през полето и да се отдалечава от тях. Теренът го принуди да намали скоростта само на няколко мили в час. Очите му обхождаха бързо приближаващите дървета.
— Какво търсиш? — попита Орландо.
— Изход. Някакъв друг път.
И двамата замълчаха, оглеждаха се. После Орландо извика:
— Ето там!
Сочеше една пролука между дърветата вляво. Куин подкара натам и почти на мига разбра, че е направил грешка. Теренът стана неравен и набразден. Куин започна да върти волана ту наляво, ту надясно и изведнъж…