— Пипнах го!
След минута беемвето спря до тях.
Първо се отвори предната дясна врата и от нея слезе шофьорът на волвото. Веднага след това от задната се появи Борко.
— Жената? — попита сърбинът, докато крачеше към тях.
— Избяга в гората — отговори мъжът, който беше улучил Куин.
Сърбинът кимна и после каза на мъжа и партньора му, който също бе стигнал до буса:
— Хванете я!
Двамата веднага забързаха към дърветата, за да намерят Орландо.
Борко се усмихна, после се върна при колата и каза високо:
— Жената липсва. Но ще я хванем.
Куин погледна отворената задна врата. „Значи и Пайпър се появи“, помисли си.
Пътникът на задната седалка се наведе към вратата и слънчевата светлина огря дясната страна на лицето му. Нещо не беше наред. Изобщо не приличаше на Пайпър.
А после Куин спря да диша. Вероятно шокът от раната беше причина да му се привиждат разни неща. Да, сигурно беше от шока.
Мъжът бавно спусна крака от колата, после се изправи и тръгна към Куин и Борко. Стигна до тях, спря и погледна надолу.
— Очевидно съм те обучил добре — каза с глас, който звучеше като дрезгав грак.
— Не! — промълви Куин. — Ти си мъртъв! Видях те да умираш.
Дъри, учителят на Куин, се изсмя.
— Така ли? Не се чувствам особено мъртъв. — Погледна към буса и очите му се спряха за миг на повреденото колело. — По дяволите! Благодаря, че ни съсипа транспорта.
— Можем да преместим кашоните в колите — предложи Борко.
Куин се опита да се съсредоточи. За това му беше нужна цялата воля. И дори тогава една част от съзнанието му крещеше: „Това не е той! Не е той!“.
Какво бе казал Борко току-що? Нещо за кашоните. Да ги преместят. Мамка му! Ако се качаха в каросерията, щяха да намерят бомбата. Трябваше му дистанционното, но то беше под ръката му. Ако се опиташе да го грабне, Борко щеше да го застреля.
— Сложи колкото можеш от кашоните в багажника на колата ми — нареди Дъри на шофьора на волвото. — После може да вземете останалите във вашата кола — след като се оправите с жената.
— Окей — отговори мъжът.
Куин го гледаше как отива до буса и отваря задните врати.
Борко клекна до Куин.
— Прецака ни разписанието. Сега някои хора трябва да работят много бързо. Това няма да ги зарадва.
Шофьорът на волвото се наведе в каросерията, извади два кашона и ги отнесе до беемвето. Капакът на багажника на лимузината се отвори точно преди да стигне до него.
— Може да им дадеш по няколко от ментовите бонбончета — прошепна Куин. — Това ще им оправи настроението.
Борко се ухили.
— Чудех се колко знаеш. Жалко, защото се опасявам, че не мога да прахосвам бонбоните за тях.
— Защото не са бошнаци ли? — попита Куин.
Борко застина.
— Как си разбрал това?
— Боже мили — обърна се Дъри към Борко, — това няма значение.
— Как разбра? — повтори Борко, все така клекнал до Куин.
Още два кашона потънаха в багажника на беемвето. Куин ги добави към сметката, която водеше наум.
— Борко! — излая Дъри. — Хайде. Нямаме време за тия глупости.
Борко се изправи неохотно.
Дъри погледна Куин и каза:
— Ще пропусна приказките от рода на „как я караше“. Съгласен? Просто не ме интересува. Ти си мъртъв, Джони, момчето ми. Това е всичко, което ми трябва да знам. Кажи на оная кучка, твоята приятелка, когато я видиш оттатък, че ще се грижа за Гарет по-добре от нея.
Дъри се усмихна и извади изпод сакото си пистолет.
— Позволи на мен — обади се Борко. — Той уби няколко души от екипа ми. Дължа им неговия живот.
— Ти будалкаш ли се с мен? — озъби се Дъри. — Стига с тия лайна за чест и така нататък.
— Позволи ми — настоя Борко. — Ще ти дам половината от моя дял.
Дъри повдигна вежди, после се засмя.
— Щом толкова настояваш, добре. — После погледна Куин. — Знаеш, че мога да бъда купен. — Засмя се отново, след това бавно тръгна към беемвето.
Когато го наближи, предната врата се отвори и слезе Лио Тъкър. Куин присви очи. Беше редно да очаква, че ще е тук, но да го види толкова от близо… Заля го неистов гняв. Австралиецът отвори задната врата и я задържа. Докато менторът на Куин се качваше, шофьорът на волвото сложи в багажника още два кашона.
„Шест“ — отброи Куин наум.