— Вие, момчета, вземете остатъка — подвикна Дъри на Борко.
Миг по-късно беемвето потегли и започна да се отдалечава. Докато Борко проследяваше колата с очи, Куин бързо премести ръката си. Сега дистанционното беше под дланта му.
Борко вече се обръщаше към него. Куин приплъзна дистанционното в дланта си, но я остави разтворена на земята. Знаеше, че няма да има време да го включи, за да успее да отнесе и беемвето. Някои от вирусите щяха да се измъкнат.
— Окей. А сега да се позабавляваме — ухили се Борко и извади от кобура под мишницата си пистолет. Беше ЗИГ П226, същият като на Куин.
— Защо у Гибсън нямаше визитка? — попита Куин. Опитваше се да печели време, докато обръщаше дистанционното в ръката си така, че палецът му да прилепне както трябва.
Борко смръщи чело за миг, после се усмихна.
— Имаш предвид у вас? Искаш ли да знаеш истината? — Той леко се наведе напред, сякаш споделяше тайна. — Трябваше да изреже името на Дал на гърдите ти.
„Е, това обяснява нещата“, помисли Куин, докато се уверяваше, че предпазителят е изключен.
— Знаеш ли какво — подхвърли Куин, — планът ти няма да успее. — Премести палеца си на ключето за каналите. Преместил ли го беше вече на канал Б?
— Не ми пука какво мислиш. Ще успее.
И зареди патрон в цевта.
— Нямам предвид, че вашите учени са оплескали работата и че опитът ви за етнически геноцид ще обхване много по-широка публика. — „Надясно канал А, наляво Б. Така ли е? Надясно А… Не. Наляво А, надясно Б.“
— Не геноцид — отговори Борко и вдигна пистолета, — а унищожаване на вредители.
Лостчето беше преместено надясно.
— Както и да е — каза Куин и рискува да хвърли един поглед покрай Борко към буса, чудеше се дали е достатъчно далеч от него. Бяха почти на тридесет метра и той лежеше на земята. Дано взривът нанесеше някакви рани на Борко. „Най-малкото ще го повали на земята и това ще ми даде възможност да се измъкна“, помисли си Куин.
— Не това е причината да не се получи.
— Сериозно? — попита Борко. — И защо?
— За съжаление вероятно никога няма да разбереш.
Куин притисна палеца си в магнитната лента… но не се случи нищо.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
Куин отново натисна пръст, но пак не се случи нищо. Устройството се беше повредило.
— Знаеш ли какво? — каза Борко. — Това няма никакво значение. Единственото, което има значение, е…
Каквото и да бе искал да каже, се изгуби в експлозията, която го разкъса.
40.
В първия момент Куин нямаше спомен за взрива. Помнеше ръцете по тялото си и как отмахваха разни неща от него и после му помогнаха да стане. Помнеше как се оглежда за буса, но не го открива. Нямаше го. Но му беше трудно да си спомни защо това има значение.
После някой пъхна ръка под рамото му.
— Хайде — каза някакъв глас и го побутна напред.
Защо му беше толкава трудно да върви? Левият му крак сякаш не искаше да го крепи без помощта на новия му другар. Погледна надолу и видя, че около крака му е вързан шал. Беше кариран, червено и черно, и му се струваше познат. Откъде се беше взел?
Стигнаха до дърветата и тръгнаха все по-навътре в гората. Куин едва успяваше да си държи очите отворени. Вървенето сякаш продължаваше дни, дори седмици. Най-накрая започнаха да се чуват автомобили. Десетки автомобили. А някъде далеч, откъдето бяха дошли, много сирени завиха в синхрон. Тогава неговият другар спря и му помогна да се облегне на едно дърво. В съзнанието му започна да се промъква болка и с нея се върна знанието за това в какво положение е и какво още трябва да се направи.
Погледна своя другар и видя, че това е Орландо. С всичките нейни нищожни метър и петдесет. Тя беше човекът, който го изправи на крака. Тя беше вързала шала си около бедрото му. Тя го беше отдалечила от хаотично разпръснатите останки на буса.
— Колко време мина? — попита той.
— От експлозията?
— Да.
Тя си погледна часовника.
— Девет минути.
— Дистанционното ми не работеше — каза Куин.
— Но моето работеше. — Орландо извади от джоба си телефон. Не беше същият модел като нейния и на Куин. Видя, че го гледа, и каза:
— Взех го от ония типове, които ме последваха.
— Погрижи ли се за тях?
— Нямаше да съм тук, ако не се бях погрижила.
Той се опита да се усмихне, но не успя.
Орландо набра някакъв номер, после вдигна телефона до ухото си.