— Къде си? — попита и след това се заслуша. — Почти си стигнал. Има още около четвърт миля. Намали.
И излезе от гората. Беше прекалено далеч от Куин, за да я чува какво казва, но само след няколко секунди една кола спря на пътя. Виненочервено беемве.
„Нейт.“
Двамата помогнаха на Куин да се настани на задната седалка, после се качиха отпред. Чиракът на Куин изкара колата на платното и подкара на юг към града.
— Легни си — каза Орландо. — Ще те закараме на лекар.
— Не — възпротиви се Куин.
Орландо се извъртя и го погледна.
— Вероятно имаш сътресение. Трябва ти лекар.
— Няма време за лекари — каза Куин. — Хотел „Свети Мартин“. Там трябва да идем.
— Защо?
— Нали ти обещах, че ще намерим Гарет.
Покрай тях в обратната посока профучаха две полицейски коли със святкащи буркани.
— В „Свети Мартин“ ли е? — бързо попита тя.
— Не. Не исках да кажа това. Трябва да вървим по следата. — Осъзна, че тя не разбира какво иска да каже, и добави: — Не унищожихме всичко.
— Ментовите бонбони? Вдигнах ги във въздуха. По дяволите, имаш късмет, че не вдигнах и теб във въздуха. Някой трябва да е стоял доста близо до теб, защото когато те намерих, по цялото ти тяло имаше парчета от него.
— Борко — каза Куин.
— Мамка му! — възкликна Нейт.
Куин кимна, макар че Нейт не можеше да го види.
— Но не унищожихме всички бонбони.
И им разказа за прехвърлянето на кашоните.
— Шест кашона — изпъшка накрая. — Повече от достатъчно, за да започне геноцидът. Той има две възможности. Или да захвърли кашоните, или да достави онова, което му е останало, и все пак да си получи парите.
— Но защо в хотела? — попита Нейт. — Нали каза, че кутийките трябва да са в пликовете с подаръци за „добре дошли“.
— Да, но не мислиш ли, че сега е малко късно да ги сложат в пликовете?
— Е, и какво? Ще се опитаме да откраднем кашоните и пак да опитаме размяната? — попита Орландо. — Доста тъпа идея, не смяташ ли?
Куин подбра следващите си думи много внимателно.
— Дал е онзи с кашоните. Тъкър му помага.
Орландо се втренчи в него.
— Сигурен ли си?
— Да. Те знаят къде е Гарет.
В колата настъпи тишина. Отвън градът отново ги обгръщаше. Нейт трябваше да намали, защото движението започна да се усилва. Стрелна бърз поглед към Орландо.
— „Свети Мартин“ или доктор Гарбер?
Тя изобщо не се поколеба.
— Хотелът.
Нейт спря пред някакъв денонощен магазин и Орландо се втурна вътре. Докато я нямаше, Куин използва малкия комплект за първа помощ, за да почисти раната си. Напръска я с антибиотичен спрей, сложи марля и уви няколко пъти стегнато бедрото си с еластичен бинт. Нямаше да може да ходи добре, но бинтът щеше да помогне малко.
Само след няколко минути Орландо се върна и подаде на Куин плик. Вътре имаше няколко пакетчета хартиени кърпички и бутилки вода.
— Благодаря.
Нейт отново подкара, а Куин изля малко вода върху няколко кърпички и започна да бърше кръвта — кръвта на Борко, сети се той — от ръцете и лицето си.
— Дрехите ти са проблем — каза Орландо.
Куин се огледа. Якето му беше цялото в кръв и скъсано. Дори ризата под него не бе останала непокътната. Левият крачол на панталоните също бе напоен с кръв — неговата.
— В брезентовата торба има пуловер — каза Нейт.
Куин вече беше забелязал торбата на пода зад шофьорската седалка. Вдигна я и я сложи на седалката до себе си.
— А панталони?
Нейт поклати глава.
— Съжалявам.
Куин свали якето и го хвърли на пода. Наложи се да свали ризата постепенно, защото кръвта бе започнала да засъхва по кожата му на безброй червеникавокафяви чертички и кръгчета.
Използва още няколко кърпички и вода, за да я почисти, след което отвори брезентовата торба. Пуловерът беше най-отгоре и той го навлече.
След няколко минути Нейт обяви:
— Стигнахме.
Куин погледна през прозореца. На две преки пред тях се виждаше хотел „Свети Мартин“. Навсякъде имаше полиция и колите едва пълзяха.
— Завий тук. Да видим дали ще можем да заобиколим отзад.
— А как ще влезем? — попита Нейт. — Има прекалено много полицаи.
— Просто завий — нареди Куин.
Нейт зави, мина няколко пресечки и отново направи ляв завой. Движението все още беше бавно, но поне постоянно.