— Наистина ли мислиш, че Дал е донесъл кашоните тук? — попита Нейт.
— Това е само предположение — отговори Куин. — Иначе планът ни ще пропадне.
— Възможно е да ги карат право в Босна — възрази Нейт. — По този начин ще постигнат максимален резултат.
— И максималната вероятност за нападението да бъде обвинена ХФА. Ако пуснат вируса тук, могат да очакват малко допълнителни заболявания на бошнаци, които живеят извън Балканите. Дори да възникнат подозрения за биотероризъм, кръгът на заподозрените ще е много по-широк.
— Но нали Янсън казва, че вирусът няма да засегне само бошнаците — продължи Нейт.
— Ние знаем това, обаче те все още си мислят, че са създали съвършеното оръжие.
— Дал сигурно ще получи страшно много пари за подобно нещо — промърмори Нейт.
— Със сигурност — потвърди Орландо.
Куин леко се дръпна назад. Знаеше, че зад това се крие нещо повече от парите. Досега бе избягвал темата, но не можеше да го прави повече. Само че не можеше да намери нужните думи, за да го каже така, че да прозвучи реалистично. Най-накрая попита Орландо:
— Все още ли носиш снимките на Гарет?
Тя го погледна изненадано, едната й ръка несъзнателно се плъзна към джоба на късото яке.
— Да. Защо?
— Мога ли да ги видя?
Объркана, тя бръкна във вътрешния джоб на якето и извади калъфчето. Започна да вади снимките, но той я спря:
— Не, дай ми ги всичките.
Тя неохотно му подаде калъфчето.
Снимките на Гарет бяха общо три. Две скорошни и една като бебе. Но в малкия албум имаше четвърта снимка и всъщност тъкмо тя интересуваше Куин.
Той я извади и я протегна през седалката към Нейт.
— Погледни я.
— Ъъъ… шофирам — каза Нейт.
— Какво правиш? — попита Орландо.
— Просто й хвърли един поглед — подкани го Куин.
Нейт взе снимката в дясната си ръка, после я вдигна към лицето си. Очите му все още бяха впити в пътя. След миг погледна снимката, рязко намали и изруга.
— Достатъчно — каза Куин и го потупа по рамото.
— Кучи син — каза Нейт, когато му върна фотографията.
— Какво? — попита Орландо.
— Той е — потвърди Нейт.
— Кой той? — В гласа на Орландо започна да се прокрадва яд.
— Типът, когото видях, когато ме бяха затворили в хотелската стая. По-възрастният. — Нейт погледна бързо към Орландо, после премести погледа си към огледалото за обратно виждане, така че да може да види Куин. — Това ли е Дал?
Куин протегна снимката към Орландо, но тя не поиска да я вземе. Беше му ясно, че много добре знае кой е на снимката.
— И аз го видях — каза Куин. — Беше в беемвето.
— Това е невъзможно! — възкликна тя.
— Не е мъртъв. — Куин въздъхна.
— Глупости. Видял си го да умира. Донесе ми пепелта му.
— Зная. — Куин се обърна към Нейт. — Сигурен ли си, че това е мъжът, когото си видял?
— Да — твърдо заяви Нейт. — Сега може би е малко по-стар, но определено е той. Кой е това?
— Нейт никога не е виждал снимката му — каза Куин на Орландо. — Може на мен да не ми вярваш, но Нейт няма причина да лъже.
— Не може да бъде — възрази тя. Само че сега в гласа й звучеше по-скоро смайване и недоверие, отколкото предизвикателна ярост.
— Помисли си — настоя Куин. — Защо ще му е на някой друг да отвлича Гарет?
— Но нали Пайпър е Дал — отговори тя, търсеше някаква грешка. — Той отвлече Гарет. Той се опита да те убие. Видял си Пайпър, а не Дъри. Нали така? Това е. Объркал си се. Взривът ти е разбъркал главата.
— Дъри? — попита объркано Нейт.
Куин поклати глава.
— Не Пайпър е Дал, а Дъри. Не мисля, че Пайпър има нещо общо с това — обясни той. — Лио Тъкър беше връзката на Дъри във Виетнам, а не Пайпър. Вероятно те е видял, когато ни е следил с Нейт. Но не е казал на стария си шеф. Само на Дъри, защото е знаел, че той силно ще се заинтересува.
Орландо млъкна.
— Завий тук — нареди Куин на Нейт.
Миг по-късно отново започнаха да наближават хотела, само че този път от задната страна.
Хотелът заемаше цяла пресечка. Архитектурата му накара Куин да реши, че е построен наскоро, макар да бяха положени големи грижи външният вид да допълва останалите по-стари каменни здания наоколо.
— Потърси паркинга за доставчиците — каза Нейт.
— Това не променя проблема ни с охраната — подхвърли той.