Беше заето само бюрото най-близо до камината. Зад него седеше четиридесет и няколко годишна жена. Побеляващата й руса коса се спускаше до раменете. Носеше елегантен син костюм. Усмихна се широко и стана.
— Добър ден. Не очаквах още някой да дойде днес.
Куин се ухили разбиращо.
— Да, времето направо е откачило. Не се притеснявайте, няма да ви бавя.
— Казаха, че до утре щяло да натрупа половин метър. — Тя му подаде ръка. — Ан Хендерсън.
— Мис Хендерсън, аз съм Франк Бенет.
Тя го покани да седне, седна срещу него и го попита:
— Какво мога да направя за вас, господин Бенет?
Той измъкна удостоверението си и й го показа.
— ФБР? — Тя го погледна объркано. — Какво е станало?
Куин се усмихна.
— Просто се надявам, че ще ми помогнете.
— Разбира се. Стига да мога.
— Проучвам пожара във вила Фарнам.
Лицето й се натъжи.
— Трагедия. — В погледа й проблесна въпрос. — Нали казаха, че е нещастен случай?
— Така изглежда.
— Тогава защо ФБР се интересува от случилото се?
— Честно казано, моята намеса е неофициална. Господин Тагарт е роднина на човек от Бюрото. Тук съм просто да проверя нещата по негова молба.
Тя видимо се отпусна и въздъхна.
— Господин Тагарт беше много мил човек.
— Добре ли го познавахте?
— Всъщност не. Просто говорихме два пъти. Веднъж, когато се обади, за да подготвя договора за наем, и после, когато дойде да го подпише и да вземе ключа.
— Точно затова се отбих. Моят колега моли за копие от договора.
— За какво му е притрябвало?
— Просто се опитваме да сме стриктни.
— Да не би да иска да ни съди?
Куин се засмя сърдечно.
— Нищо подобно. Просто роднините искат да уредят нещата и да си изяснят всички подробности. Знаете как е. Мога да ви гарантирам, че няма да има съдебно дело.
Облекчението й беше явно.
— Е, значи няма проблем.
Стана, отиде до един от металните шкафове, отвори го и измъкна тъничка папка.
— Само минутка. Ксероксът е отзад.
— Мога ли първо да хвърля един поглед? За да се уверя, че има смисъл да ви карам да го копирате?
— Разбира се.
Тя му подаде папката. Вътре имаше само два листа. Първият беше стандартен договор за наем. Според информацията, която беше предоставил Тагарт, той живееше в Кампобело, Невада. Куин никога не бе чувал за Кампобело, но пък Невада беше голям щат. Без съмнение обаче адресът беше фалшив. В графата „лице за връзка в извънредни случаи“ беше записано: „Дж. Тагарт, сестра“ и същият телефонен номер, който му беше дал Джонсън.
— Значи вие сте дали на полицията телефонния номер на сестрата на господин Тагарт.
— Да. Господин Тагарт отначало не искаше да ми каже номер за свръзка. Трябваше да обещая, че ще й се обадя само в случай на истинска нужда.
Куин кимна разбиращо и отново погледна листа. Там имаше и друга информация, но беше неизползваема. Куин погледна другия лист. Беше ксерокопие на шофьорска книжка от Невада. Роберт Уилям Тагарт. Срокът изтичаше на 22 ноември следващата година. Снимката беше зърниста, но лицето се различаваше. Мъж към или над петдесетте, късо подстригана коса, тясно обветрено лице.
— Това ли е господин Тагарт? — попита Куин.
— Да, той е.
— Мога ли да получа копие и от този лист?
— Нямате ли негова снимка?
Куин поклати глава.
— На никой не му хрумна да ми даде. — Казваше истината.
Ан вдигна рамене.
— Вземете този лист. Ако го копирам още веднъж, снимката ще стане на черно петно.
— Благодаря — каза той, сгъна листа, като внимаваше да не е през снимката, и го прибра.
Успяха да стигнат до Денвър точно навреме, за да хванат полета в 19:00 за Лос Анджелис. Нейт се натика в отделението за добитък отзад, а Куин разпускаше с чаша шабли на мястото си в първа класа. След около час извади компютъра си и написа доклада.
Беше само една страничка. Куин обичаше краткостта.
— Претоварване с факти — му казваше Дъри, неговият ментор. — Никой не може да те обвини за това. Зарежи пълнежа и мненията. Никой не иска тия глупости. А ако ги иска, значи не си заслужава да работиш за него.
Добър съвет, но беше минало доста време, преди да го усвои. Когато започна да работи по почистването и прибирането, знаеше, че задачата му е просто да предаде каквото е намерил и да се разкара.