— Идваш с нас.
— Никъде не мърдам.
— Чудесно — каза Куин и вдигна пистолета.
— Няма да стреляш тук вътре.
— Да видим. — Куин лекичко обра спусъка.
— Добре де, добре — изсумтя Тъкър. — Ще ви кажа къде е момчето, но само ако ме изведете оттук и ме пуснете.
Намериха Нейт при поста — пазеше кашоните и уплашения шеф на залата, който беше попаднал между фронтовете. Пазачът лежеше в безсъзнание.
— Време е да тръгваме — каза Куин.
Нареди на шефа да бута количката. Нежеланието на германеца изчезна веднага щом Куин му показа пистолета си. Орландо беше в най-добра форма, така че пое пазенето на Тъкър. Това позволи на Куин да поведе групата, а на Нейт се падна да играе ролята на ариергард.
Тръгнаха обратно по коридорите, по които бяха навлезли във вътрешността на хотела, но този път шефът на зала им показваше най-прекия път до гаража. Дори Тъкър не се опитваше да създава проблеми, защото и при най-малкото отклонение Орландо му напомняше, че го държи на мушка.
В гаража Куин нареди на шефа на зала и на Тъкър да сложат кашоните на задната седалка на беемвето и щом го направиха, каза на Нейт да влезе в колата и да отвори багажника.
Двете ченгета естествено бяха страшно ядосани. Тъкър и служителят на хотела им помогнаха да излязат, докато Куин и Орландо ги държаха в шах с пистолетите си.
— Пали — провикна се Куин към Нейт и когато двигателят изрева, се обърна към Орландо: — Вие с Тъкър ще се сместите отзад.
След секунди Куин остана сам с хотелския служител и двете ченгета с белезници.
— Наистина беше доста гаден ден. Но трябва да ми повярвате, че можеше да е много по-лошо.
Отиде до беемвето и отвори вратата.
— Не искам да мърдате, докато не се махнем оттук. След това правете каквото искате.
Изненадващо, но те направиха точно онова, което им каза.
Куин упъти Нейт обратно до Тиргартен, като този път се приближиха към Колоната на победата откъм югоизток. Преди да стигнат кръговото движение, Куин нареди на Нейт да спре.
Паркът беше затрупан със сняг. Пешеходците бяха малко. Оживлението се дължеше на колите по улиците.
— Тук ще се разделим — каза Куин.
— Какво? — попита изненадано Нейт.
Куин погледна чирака си в очите.
— Искам да се отървеш от кашоните. Закарай ги в посолството на Щатите. Кажи им какво има вътре. Разкажи им всичко. Няма да ти повярват. Поне в началото. Вероятно ще те заключат в килия. Но поне ще сложат кашоните под карантина. Ще минат ден или два и ще те измъкна.
Куин очакваше Нейт да отговори с някоя от нахалните си забележки, но вместо това той просто каза:
— Окей.
Куин протегна ръка и Нейт я стисна.
— Добре се справи, момче. Много по-добре, отколкото изобщо можех да очаквам.
— Означава ли това, че ще получа повишение?
Куин се усмихна.
— Съмнителна работа.
Слезе от колата пръв, после Орландо издърпа Тъкър. Но преди да затвори вратата, се наведе и каза на Нейт:
— Радвам се, че те намерихме.
Куин, Орландо и Тъкър закрачиха по Хофйегерале на югоизток. Австралиецът вървеше между двамата.
— Къде е той? — попита Куин.
— Ще ме пуснете ли?
— Няма да те спирам.
— Не ме тревожиш ти. — Тъкър хвърли бърз поглед към Орландо. — А тя.
Лицето на Орландо беше сурово. Това беше човекът, който бе отвлякъл сина й. Куин не беше сигурен какво може да направи.
— Такава е сделката, нали — каза тя.
Думите й, изглежда, задоволиха Тъкър.
— Добре.
Известно време не каза нищо, после изви глава към Куин.
— В „Доринт“ е. Където беше настанен ти.
— Добре ли е?
— Напълно.
Орландо сграбчи Тъкър за ръката и го спря.
— Не си играй с мен.
— Добре е — повтори Тъкър и пак погледна Куин. — С Дъри е. Казах му, че вече съм прекарал достатъчно време с тоя малък досадник, докато му го доведа.
— Ах, ти, кучи сине — изсъска Орландо.
— Орландо, недей — намеси се Куин. Тя беше готова да убие Тъкър, а в интерес на истината това важеше и за Куин. Но все още бяха на прекалено открито място. А освен това бяха сключили сделка.
Орландо не помръдваше. Куин видя, че за няколко секунди беше на ръба, но накрая се отпусна.
— По-добре побързайте — подкани ги Тъкър. — Няма да останат там още дълго.