— Не мога да те пусна.
Дъри се изсмя.
— Единственият начин да ме спреш, е да убиеш момчето. Нали разбираш, ако този нож се забие в него, твоята ръка ще е тази, която го държи. Наистина ли искаш да направиш това? Мислиш ли, че някога ще ти го прости?
— Пусни го — каза Куин. — Нали не искаш да пострада.
— Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли?
— Ще се погрижа да се отървеш.
— Боже мили, не се дръж като аматьор.
При асансьорите се забеляза движение. Беше Орландо.
— Гарет? — провикна се тя.
— Мамо?
Гарет рязко извърна глава. Орландо затича към тях.
— Здрасти, маце — каза Дъри и се обърна само толкова, колкото тя да види ножа.
Орландо спря като ударена от гръм.
Куин знаеше, че се бе надявала той да е сбъркал, но сега доказателството беше пред нея. Дъри, нейната отдавна мъртва любов. Жив.
Тя залитна, направи няколко предпазливи крачки към тях, протегна ръка и се подпря на стената, за да не падне.
— Добре изглеждаш — отбеляза Дъри. — Може би е заради детето.
— Моля те, Ди — промълви тя. — Пусни го.
— Ди? — Дъри се смръщи. — Да не би да се опитваш да ме разнежиш?
— Мамо! — възкликна Гарет, но не с вълнение, а почти като обвинение.
— Спомни си какво ти казах — обърна се Дъри към момчето.
То изгледа майка си колебливо, после пак се притисна в Дъри.
— Какво си му казал? — попита Орландо.
— Мисля, че това е нещо между него и мен.
— Какво му каза? — попита тя отново, но по-високо.
— По-тихо — засмя се Дъри. — Ще обезпокоиш другите гости. Нали не искаш този нож случайно да се плъзне?
— Всичко това не е нужно — намеси се Куин. — Играта свърши. Взехме кашоните от хотела. Онези, които сте докарали с Тъкър. Просто го пусни.
Лицето на Дъри стана сурово.
— Ти си идиот! Току-що съсипа чек за десет милиона. По дяволите!
— Всичко свърши — сухо каза Куин.
Дъри си пое яростно дъх и изръмжа:
— Не. Нищо не е свършило.
— Няма защо някой да пострада — настоя Куин.
— Не те чух — презрително изсумтя Дъри.
— Всички имаме нужда от отпускане. Няма защо някой да пострада.
— Не аз започнах това — отговори Дъри. — Ти го направи.
Очите му се преместиха от Куин към Орландо.
— За какво говориш? — попита тя.
Дъри изсумтя, после поклати глава и каза:
— Сега тръгваме.
Направи крачка към асансьора, но Куин се изпречи пред него.
— Извади си главата от задника и се дръпни да мина — изсъска Дъри.
— Куин — обади се Орландо.
Той я погледна и тя кимна. Куин неохотно отстъпи встрани.
Дъри се усмихна.
— Благодаря, Джони.
И понесе Гарет по коридора. Куин и Орландо го следваха към асансьорите. Виждаха очите на Гарет над рамото на Дъри. Бяха влажни, изпълнени със страх и несигурност.
Дъри спря на площадката пред затворените врати на асансьора и каза:
— Я някой от вас да натисне бутона, че ръцете ми са заети.
Нито Куин, нито Орландо помръднаха.
— Може би ти ще ми помогнеш — обърна се той към Гарет и се наведе напред, по-близо до таблото. — Натисни долния бутон.
Гарет протегна ръка и натисна бутона за надолу.
След по-малко от минута дойде празен асансьор. Дъри влезе заднишком и каза:
— Ние ще вземем този. — Премести ножа малко по-нагоре, после погледна Куин с пакостлива усмивка. — Джони, може би ще се присъединиш към нас? Ако дойдеш с мен, може и да пусна момчето.
Куин и Орландо едновременно направиха крачка към асансьора, но Дъри поклати глава.
— Само Джони, маце. — И кимна към пистолета в ръката на Куин. — Защо не оставиш това тук?
Куин подаде пистолета на Орландо.
— Носиш ли нещо друго? — попита Дъри.
— Не.
— Добре. — Той му махна да влезе.
Куин прекрачи в асансьора и хвърли поглед към Орландо. Същият страх и ужас, които беше видял в очите на Гарет, изпълваха и нейните. Само че имаше и още нещо. Омраза, безсилие и ярост.
Вратата се затвори и Орландо изчезна.
Дъри веднага пусна Гарет на пода. Но вместо да натисне бутона на конзолата, остави асансьора да стои на място неподвижен. Извади пистолета, щракна ножа и го прибра в джоба си.
— Ти ми създаде големи неприятности — каза с изненадващо лековат, почти игрив тон. — Отначало не бях сигурен дали да се гордея, или да се ядосвам. Но като се имат предвид парите, от които ме лиши, мисля, че ядът е по-добрият избор.