Куин беше наясно с това и се опитваше да не се възползва прекалено често от ресторанта. Но беше трудно: тук храната винаги беше добра, а келнерките — привлекателни.
Докато чакаше поръчката, бръкна в джоба си и извади гривната и я огледа. Металните квадратчета бяха свързани с тънки телени халкички. Всяко квадратче беше гравирано с различна шарка. Рисунките му напомниха гербове. Нито един обаче не му беше познат. Квадратчетата бяха дебели три-четири милиметра.
Отначало Куин си помисли, че всички са плътни, но върху квадратчето до закопчалката видя тънка чертичка вървяща покрай долния ръб. Преди обаче да успее да я проучи, му донесоха храната и той прибра гривната в джоба си.
Както обикновено яденето беше точно това, от което имаше нужда. Когато поиска сметката, в отговор получи усмивка и обичайното „безплатно е“. Остави на масата двадесетачка за бакшиш и си тръгна.
Работата му предоставяше възможността да живее навсякъде по света. След внимателно обмисляне бе избрал Ел Ей. Местоположението беше възможно най-доброто. При нужда чрез международното летище можеше бързо да стигне почти навсякъде по света. Нещо, което беше важно за професионалния му живот. След това идваше времето. Топло, ниска влажност. Почти никакви насекоми. И никакъв сняг. Нещо много важно за него.
Беше роден в Уорроуд, Минесота, малък градец на брега на езеро Удс, на един хвърлей от канадската граница. В добрите му времена няколко хиляди души се бореха с горещината и комарите през лятото и студа и снеговете през зимата. И почти всеки от тях редеше благодарности, че не трябвало да живее в голям град.
Всички, с изключение на Куин. Веднага щом можеше да се измъкне, той го направи. Сега неговият дом бе Калифорния.
Къщата му на Холивуд Хилс се намираше на тиха виеща се уличка високо над хаоса в долината. Беше разположена върху половин акър доста стръмен наклон и заобиколена от висока каменна ограда в комплект със стоманена порта, затваряща автомобилната алея.
Нейт вече го чакаше.
Това беше едно нещо, което харесваше у Нейт — никога не закъсняваше. Твърде ентусиазиран, малко неопитен, но никога закъснял.
Куин натисна бутона на дистанционното, монтирано под арматурното табло, изчака вратата да се изтегли встрани и вкара колата. Хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че Нейт е влязъл, и пак натисна дистанционното, за да затвори.
Слезе от колата и извади чантата си от багажника. Подаде я на Нейт, мина покрай него и се качи по стълбите до входната врата.
Докато отключваше и отваряше, попита:
— Жаден ли си?
— Да — отговори младежът.
— Яде ли нещо?
Нейт поклати глава.
— Само оставих сака вкъщи. Трябваше да свърша нещо.
— Може би има консерва супа в шкафа. Ако няма, значи късметът ти е изневерил.
Прекрачи прага и спря пред таблото на алармената инсталация. Притисна възглавничката на левия си палец в тъчскрийн монитора, след това набра освобождаващия код. Двамата с Нейт бяха единствените, които системата разпознаваше като „свои“.
След миг ги поздрави двойно писукане — системата казваше, че преминава на стендбай режим.
Куин запрелиства менюта и доклади, проверяваше сигурността на къщата. Остана доволен — всичко беше наред — и превключи системата на „в къщата има хора“. Брой на присъстващите: двама. Това даваше възможност на системата да остане активна и въпреки това да взима под внимание присъствието им.
— Хареса ли ти тайландската храна? — попита Нейт.
— Струва ми се, че спомена някаква задача.
— Да де.
— Реши, че трябва да се опиташ да ме проследиш, така ли? — попита Куин.
— Просто се опитвам да натрупам опит — отговори Нейт, като едва успя да скрие самодоволната си усмивка. — Първо си помислих, че си ме забелязал. Определено не пое по най-прекия път. Но после се отказа и разбрах, че изобщо не си ме забелязал.
В гласа на Нейт прозвучаха триумфални нотки.
— Какво ти казах за проследяването на хора в голям град?
Част от усмивката на Нейт изчезна.
— Лесно е да се направи. Има прекалено много коли и трудно ще те забележат.
— Особено вечер, нали?
— Точно така.