— Заглушител? — прошепна Куин.
Нейт кимна, отиде до дивана, където бе метнал коженото си яке, и извади от единия джоб заглушител. Върна се и го подаде на Куин. Той бързо го зави на цевта на оръжието и прошепна:
— Стой тук. Щом чуеш едно почукване на предната врата, отвори.
— Ами ако той те докопа първи?
Куин се намръщи и повтори:
— Щом чуеш единично почукване на предната врата, отвори.
Нейт кимна.
— Окей.
7.
Отвън изглеждаше, сякаш единствените изходи от къщата на Куин са входната врата и през залепения за къщата троен гараж. Обаче имаше и друг таен път, скрит в западната част на сградата. Куин си мислеше за него като за „шлюза за бягство“. Това беше малка врата, която се сливаше почти напълно със стената. Куин я беше направил сам. Днес беше първият път, когато му се налагаше да я използва.
Вратата се отвори навътре, без да издаде ни най-малък шум на смазаните панти. Той спря за миг и се ослуша. Всичко беше потънало в тишина. Куин се измъкна през отвора и потъна в нощта.
Пропълзя покрай сградата и спря точно преди да стигне ъгъла. Внимателно надникна иззад него.
Непознатият все още беше на верандата, но вече не под прозореца на банята, а от другата страна на входната врата, точно под прозореца.
Тъкмо вадеше от една платнена торба малка черна кутия. Куин го гледаше. Мъжът притисна кутията до прозореца и тя се залепи. После измъкна от джоба си слушалки, включи единия край в кутията и пъхна другия в ухото си.
„Този тип не е случаен крадец — помисли си Куин. — Професионалист е.“
Знаеше каква е тази кутия. И той имаше такава. Резонаторна кутия — подслушвателно устройство, което усилва звуците от вътрешността на сграда, когато бъде поставено на прозореца. Държеше се на стъклото с помощта на вакуумно устройство. Сега непознатият можеше да чуе почти всичко, което се казва вътре.
Приведен, Куин тръгна към алеята за коли, където беше паркирано беемвето. Този ход не го доближаваше до непознатия, но пък му минаваше в гръб на кучия син. Провери валтера, за да е сигурен, че заглушителят е прикрепен, после тръгна към къщата.
Непознатият беше свалил слушалката от ухото си и в момента вадеше от торбата нещо друго. Куин вървеше безшумно. Спря на два метра от неканения гост и каза тихо:
— Пусни го.
Мъжът замръзна, после отпусна ръце. В едната имаше нещо, което приличаше на въже. Куин знаеше какво е. Запалителен шнур. Не беше съвсем сигурен какво е намислил този тип, но нямаше грешка каква е крайната цел.
— Пусни го — повтори Куин.
Непознатият изпълни заповедта.
— Сега се обърни и стой кротко. Бавно. Ръцете на тила.
Непознатият се подчини. Беше малко под метър и осемдесет. Жилав. Облечен в черно. Дори лицето му беше намазано с черна боя.
— Пет крачки — каза Куин. — Две встрани от прозореца и три към вратата.
Наблюдаваше как непознатият отстъпва от торбата и тръгва към вратата. Засега изпълняваше нарежданията. Куин направи крачка напред, без да го изпуска от бдителния си поглед.
— Обърни се с лице към стената.
И щом непознатият се обърна, го удари силно в гърба и го блъсна в стената. После бързо го претърси. Носеше „Глок“ в кобур под мишницата и боен нож „Ка-Бар“ в кожен калъф на колана. Куин му взе оръжията, след това чукна на вратата.
Нейт отвори на мига.
— Точно се чудех кога, по дяволите, ще… — И зяпна.
— Ръцете на гърба — каза Куин на непознатия. — Влизаме.
— В кухнята — каза на Нейт, щом вратата хлопна.
Нейт тръгна напред. Докато минаваха през дневната, Куин пусна глока и ножа на дивана.
Кухнята беше произведение на изкуството — навсякъде дърво и алпака, подът беше покрит със светлокафява теракота, внесена от Испания. Беше почти като кухните по списанията: просторна, функционална, с голям плот по средата. Имаше ъгъл за закуска, комплектуван с дървена маса от деветнадесети век и еклектична смесица от столове. Нейт издърпа един изпод масата и Куин блъсна пленника върху него и нареди на Нейт:
— Светни.
Нейт отиде до стената и натисна ключа. Светлината даде на Куин първа възможност да разгледа пленника си добре. Въпреки черната боя на лицето го позна. Не се изненада много.
— Здрасти, Гибсън.
— Как я караш, Куин? — отвърна Гибсън благо.