Куин измъкна пакетче хартиени кърпички от едно чекмедже под барплота и му го подхвърли.
— Вземи си обърши физиономията.
Гибсън се усмихна, но не помръдна. Кърпичките отскочиха от коленете му и паднаха на пода.
— Ти си решаваш — отбеляза Куин, извади от хладилника бутилка вода и после отново насочи вниманието си към Гибсън.
— Какво правиш тук?
— Доскуча ми.
— Случайно посещение значи?
— Да. Защо не?
— Не мислех, че знаеш къде живея.
— Намерих те в телефонния указател.
Куин се усмихна и отпи глътка вода.
— Кой те изпрати?
Гибсън само изсумтя пренебрежително.
— Добре. — Куин бавно вдигна валтера и го насочи в челото на Гибсън. — Кой те прати?
— Какво, ще ме убиеш ли? Не е в твоя стил.
— Последен път. Кой те изпрати?
— Давай, дръпни спусъка. Убий ме и някой друг ще изпълни задачата.
Куин задържа за момент оръжието, после, все още усмихнат, го свали; пръстът му остана на спусъка.
— Да не искаш да кажеш, че за мен има поръчка?
Гибсън вдигна рамене.
— Кой плаща сметките? — опита Куин отново.
— И да знаех, нямаше да ти кажа. Но не знам. А пък и няма значение. Не ли така?
Куин погледна към Нейт.
— Помниш ли процедурата как се стига до Питър?
Нейт кимна.
— Обади му се. Мобилният ми телефон е в дневната. Виж дали тук може да намери екип по прибирането. Местни момчета. Не искам този задник да виси в къщата ми повече от нужното.
— Мисля, че в момента Питър сигурно е много зает — обади се Гибсън.
Нейт се поколеба, но Куин му каза:
— Върви. — После се обърна към пленника си. — Никога не съм те харесвал.
— Че какво ми пука? — отговори Гибсън.
— Мисля, че вероятно това е част от проблема. — Куин отпи още глътка вода, после остави бутилката на барплота. — От това, което чувам, си немарлив. Очевидно информацията е вярна.
— Да ти го начукам. — Гибсън се изплю на пода.
— Не можеш да се справиш дори с лесна солова задача.
Гибсън се намръщи.
— Зная какво правя.
— Така ли? Ако си толкова добър, защо те хванах?
— Занимавам се с това почти толкова дълго, колкото и ти. Щях отдавна да съм мъртъв, ако не знаех какво правя.
— Като се имат предвид обстоятелствата, бих нарекъл това просто късмет.
Куин чуваше как Нейт говори по телефона в другата стая. Миг по-късно младежът се върна.
— Е? — попита Куин.
Нейт погледна Гибсън, после него.
— Питър не може да се обади.
— Казах ти — обади се Гибсън и се ухили.
— Да съм те питал нещо? — сряза го Куин.
Гибсън вдигна рамене.
— Тогава млъквай. — Куин се обърна към Нейт. — С кого говори?
— С Мисти. — Мисти беше главната помощничка на Питър.
— Каза ли й от какво имаме нужда?
— Опитах се, но тя ме отряза.
— Значи никой няма да дойде?
Нейт поклати глава.
За миг Куин затвори очи, замисли се, после ги отвори и подаде пистолета на Нейт.
— Не му позволявай да мърда. Мръдне ли, застреляй го.
Нейт беше оставил телефона на дивана. Куин го взе и натисна повторното избиране. След секунди Мисти се обади:
— Ало?
— Куин се обажда.
— Точно сега той няма време, Куин. Тук е лудница.
— И тук също — отвърна Куин.
Чу я как въздъхна.
— Какъв е проблемът?
— Освен това, че някой се опитва да ме убие ли?
— И теб ли?
— Какво искаш да кажеш с това „и теб ли“?
— Чакай малко — отговори тя забързано. — Да видя дали ще успея да хвана Питър.
Мина почти цяла минута, преди Питър да дойде на телефона. И веднага попита:
— Какво става?
— Току-що открих Мартин Гибсън на верандата ми. Не ми идваше на гости.
— Къде е сега? — попита Питър.
— В кухнята.
— Мъртъв ли е?
— Не — отговори Куин.
— И това е нещо.
— Боже господи, Питър. Кой ще иска да ме убие?
— Не само теб — отговори Питър. — Тази нощ и други са имали посетители. За съжаление повечето…
Питър остави изречението недовършено.
— Други? — попита Куин. — Има ли някаква схема?
Питър сякаш се поколеба, после каза:
— Изглежда, премахват само членове на Офиса.
— Да не е някоя друга служба?
Отново пауза. После: