— Не.
Куин внезапно се успокои.
— Разцепление?
— Още нищо не знаем — отговори Питър, но в гласа му имаше съмнение.
— Кой стои зад това?
— Ако не говорех с теб, може би щях да намеря някои отговори. — Питър си пое дълбоко дъх. — Дори и да знаех нещо, това е проблем на Офиса. Това е наша работа, а не…
От кухнята се чу силен шум, последван от съскането на куршум, минаващ през заглушител. След секунда Куин чу звук от сбиване — не можеше да го сбърка. Хвърли телефона и грабна оръжията на Гибсън от дивана.
— Нейт?
Никакъв отговор.
Втурна се към кухнята, използваше частичната стена, която разделяше двете помещения, за прикритие. Беше само на метър от нея, когато един куршум се заби в стената точно зад него.
Той се хвърли на пода. Още два куршума профучаха над главата му. Той изпълзя покрай стената и надникна в кухнята. Нейт беше на пода. Столът, на който седеше Гибсън, беше върху него. От мястото, където лежеше, Куин не можеше да каже дали чиракът му диша, или не. Погледна първо наляво, после надясно. Гибсън беше изчезнал.
Куин изпълзя обратно в дневната. Този път единственото му прикритие беше коженият диван. Той спря за миг и напрегнато се ослуша.
Нищо.
Гибсън не можеше да е далеч. И макар да беше взел пистолета на Нейт, Куин имаше „Глок“ и нож. Освен това познаваше разположението на жилището си. Знаеше всички скривалища и всички изходи. Гибсън беше минал само от входната врата до кухнята. Всеки ход, който направеше, щеше да е налучкване.
Луната беше залязла зад планинския гребен и единствената светлина идваше от примигването на телевизора и лампата в кухнята.
Куин рискува да надникне иззад дивана. Нищо не изглеждаше по-различно. Той огледа помещението втори път, просто за да е сигурен. Очите му се спряха на коженото кресло с опора за краката срещу дивана. Нещо не беше наред. Сянката на креслото не изглеждаше както трябва. Както се променяше с трепкащата светлина от телевизора, имаше моменти, когато изглеждаше по-голяма, отколкото би трябвало.
Той се взира в нея известно време и почти беше готов да отхвърли съмнението си като оптическа измама, но внезапно сянката мръдна.
Куин се измъкна иззад дивана и докато наближаваше креслото, чу дишане.
Вдигна пистолета и каза:
— Стани.
Гибсън се подаде иззад креслото и стреля. Куршумът мина само на сантиметри от Куин. Той дръпна спусъка на глока. Стаята се изпълни с рев, последван от миризмата на изгорял барут. Куршумът прониза креслото почти в идеалния център.
— Мръсник — изсъска Гибсън с натежал от болка глас.
— Стига ли ти? — попита го Куин. — Хвърли пистолета встрани и излез бавно.
Гибсън бавно се изправи, лявата му ръка беше увиснала.
— Хвърли пистолета — повтори Куин.
За миг си помисли, че Гибсън ще се подчини. Но той внезапно се отдръпна назад и пистолетът в дясната му ръка светкавично се вдигна срещу Куин.
Но той беше готов и първи дръпна спусъка.
В мига, в който Гибсън се тресна в прозореца, вече беше мъртъв. Бронираното стъкло потрепери от тежестта на тялото на неуспелия убиец, но не се строши.
Куин се втурна в кухнята. Столът все още беше върху Нейт. Той го блъсна настрани и постави ръка върху врата на чирака си. Усети постоянен и силен пулс. Гърдите на Нейт се повдигаха и спускаха. Куин бързо го огледа. Не беше прострелян.
— Нейт.
Никакъв отговор.
— Нейт! — викна Куин силно.
От устата на младежа излезе слаб стон. Клепачите му потрепнаха.
— Спокойно — каза Куин. — Не си прострелян.
— Знам.
— Какво стана?
— Мамка му — изпъшка Нейт.
— Какво стана, питам?
Нейт потърка бузата си.
— Натресе ме в ченето.
Куин се изправи.
— Е, сложи си лед.
Отиде да вземе телефона от дивана, където го беше захвърлил. Вдигна го и чу приглушен глас.
— Куин? — Беше Питър.
— Не си ли затворил?
— Какво става?
— Гибсън се освободи.
— И?
— Мъртъв е.
— Щеше да е по-добре, ако го беше заловил жив.
— Е, друже, да ми го беше казал по-рано. Или може би трябваше да му кажа да почака, докато те попитам.
— Дай подробностите — нареди Питър.
Куин си пое дъх, после бавно издиша.
— Имаш ли нужда от помощ за разчистването? — попита Питър.
— Сам ще се погрижа. — Куин замълча за миг. — Сега ще ми кажеш ли какво става?