За момент настъпи тишина. После:
— Не сме сигурни.
— Разбираш, че няма да дойда, нали?
— Да. Мисля, че ще е най-добре да изчезнеш.
— Това официална директива ли е?
— Нека кажем официално неофициална — каза Питър. — Покрий се. Не ми пука къде. Всъщност не ми трябва и да знам.
— Тоя мръсник знаеше къде живея — каза Куин повече на себе си, отколкото на Питър.
— Още една причина да изчезнеш. Който и да стои зад това, може отново да се опита да те очисти. Ако останеш там, следващия път може и да не пропуснат. Но изборът си е твой.
— Изборът си е мой — повтори Куин. — Да, точно така. — И затвори телефона.
Няколко мига остана втренчен в нощта отвъд прозореца. Питър беше прав. Ако това наистина беше разцепление, изчезването беше единствената възможност.
— Нейт — провикна се той към кухнята.
Младежът се дотътри, тръшна се на дивана и изпъшка:
— Какво?
— Надявам се, че не си си разопаковал багажа.
8.
Влязоха в международния терминал на лосанджелиското летище малко преди десет сутринта. Докато си пробиваха път през обичайната за събота сутрин тълпа, Куин се мъчеше да устоява на подтика да поглежда през рамо. Не се съмняваше, че някой ги причаква. Или ако не двамата, то поне него. Знаеше, че трябва да поддържа деликатно равновесие между това да осъзнава всичко, което го заобикаля, и опитите да не привлича никакво внимание към себе си. Оперативните агенти можеха да правят това и насън, но Куин, особено сега, с Нейт, беше затруднен.
Да остави Нейт в Ел Ей беше възможност, но не добра. Който и да искаше да го убие, сигурно знаеше, че има чирак. Така че да остави Нейт би означавало да го превърне в мишена. Ако Нейт имаше повече опит, можеха да се опитат да се разделят. Но младежът беше изкарал само четири месеца като чирак, а чиракуването продължаваше някъде между три и четири години. Четири месеца бяха нищо. Нейт беше много далече от това да се справи с подобно положение. За разлика от Куин, той беше влязъл в бизнеса направо от колежа по препоръка на един негов приятел. Да го изостави беше същото като да го върже във всекидневната си и да постели в краката му чердже с надпис „Добре дошли!“. Крайният резултат щеше да е същият.
Нямаше избор. Нейт трябваше да е с него, докато нещата не се успокоят.
Спряха пред дисплей за заминаващите полети и Куин се престори, че ги проверява — просто още един заминаващ на почивка. Небрежно си погледна часовника, след това се огледа, сякаш чакаше някого. Нищо не привлече погледа му и той реши, че все още са в безопасност.
— Е? — попита Нейт.
— Какво?
Нейт кимна към монитора със заминаващите.
— Кой полет ще вземем?
— Дай ми паспорта си.
Нейт измъкна една синя книжка от джоба си и му я подаде. Беше един от двадесетте паспорта, които носеха. Всичките бяха фалшиви, но висококачествени. Беше им ги направил един тип в работилничката си край дъсчената пътека за разходки на Венис Бийч. Десетки чужди авиокомпании имаха офиси в терминала „Брадли“, така че обикновено можеха да избират из цял свят. Но днес не беше обикновен ден и докато не се увереше в обратното, Куин трябваше да предполага, че по-голямата част от света не е безопасна. Трябваше да избере място, което никой не би заподозрял, че може да избере. На тоя свят имаше прекалено много шпиони и някой лесно можеше да го забележи. Русия, Австралия, Китай, Япония — всичките бяха кофти избор. Наистина имаше само една възможност. Той се огледа и откри онова, което търсеше.
— Окей, да тръгваме.
— Няма ли поне да намекнеш? — примоли се Нейт.
Куин не му обърна внимание и тръгна през тълпата. След минута стигнаха до опашките за бизнес и първа класа на тайландската авиокомпания „Тай Еъруейс“.
— Аха. — Нейт се усмихна.
— Нито дума повече, докато не се качим на самолета. Разбрано?
— Да, разбира се. Нито дума.
Куин му хвърли още един предупредителен поглед, преди да застане пред гишето.
— Да? — каза служителката, азиатка към тридесетте.
— Има ли места за полета в 12:05 за Банкок?
— В бизнескласата няма, сър — отговори тя, — но все още има в първа класа.
— Чудесно — каза той с усмивка. — Две места, ако обичате.
— Местата не са заедно, сър. Това проблем ли е?
— Никакъв — отговори Куин.
— Паспортите, ако обичате.
Куин й подаде двата паспорта, все така с усмивка. Тя ги погледна, после натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра.