Останаха в Тайланд само няколко часа — напуснаха страната с първия възможен полет. Нейт изглеждаше едновременно разочарован и объркан, когато Куин заяви, че пътуването им още не е свършило. Но за негова чест младежът запази въпросите за себе си. Вторият полет беше кратък, но ги отведе на милион мили от всичко.
Когато самолетът кацна и започна да рулира към терминала, от говорителите се чу гласът на една от стюардесите:
— „Тай Еъруейс“ ви поздравява с добре дошли в град Хо Ши Мин.
Във Виетнам беше сутрин и горещината къдреше пистата. Само в далечината имаше няколко облака, иначе денят беше ясен. Куин се огледа. Няколко души вече вадеха чантите и торбите си. Лично той нямаше нищо против да си седи кротко и да изчака.
Преди да напусне дома си, беше разчистил сейфа — бе взел всичко, с изключение на пистолета. Освен преносимия си компютър носеше цял куп паспорти: американски, канадски, швейцарски, финландски, германски и руски, всеки на различно име. Плюс съответстващи комплекти кредитни карти, десет хиляди щатски долара, два гигабайта външна памет, на която бяха записани стотици контакти и друга информация, и калъфче, пълно с визи за най-различни страни. Целият този опасен багаж беше натикан в двойните страни на чантата му. Ако го накараха да стартира лаптопа си на някой контролен пункт, десктопът, който щеше да се появи, щеше да прилича на тези на обикновените бизнесмени. Диаграми, графики и презентации — всички излъчващи сериозност, но без да са прекалено важни, че да привлекат ненужно внимание.
Беше залепил виетнамски визи в паспорта на Нейт и своя в тоалетната по време на предишния полет малко преди да кацнат в Банкок. Използва голям колкото длан комплект печати, за да сложи нужните дати, а после провери фалшификатите, за да види дали всичко изглежда както трябва.
Измамата беше проработила в Банкок, където трябваше да покажат валидни виетнамски визи, преди да си получат билетите. Но там бяха имали работа със служител на тайландската авиокомпания. Сега бяха в град Хо Ши Мин и щяха да си имат работа със самите виетнамци.
Куин пъхна паспорта в джоба на ризата си, после свали чантата си от багажника над седалката и тръгна към опашката от пътници, които слизаха един по един от самолета.
Нейт го последва и когато стигнаха вратата, каза високо:
— Ега си майтапа!
Защото на вратата нямаше ръкав, който да отвежда в терминала. Вместо това пътниците слизаха по старомодния начин — по стълба на колела.
Куин му хвърли суров поглед и Нейт каза:
— Извинявай.
Слязоха по стълбата и тръгнаха по асфалта към митническата проверка. Куин се погрижи да са по средата на пристигащите.
— Няма да питат — каза на Нейт, — но ако все пак питат, тук сме по бизнес. Проучваме инвестиционните възможности. Обаче ще говоря аз. Ти просто си придай сериозен вид. Делови.
Сградата на терминала приличаше на голям склад. Беше стара, с оронена мазилка, с плесенясали стени. Нищо общо с лъскавината и удобствата на западните летища.
Първо трябваше да минат паспортния контрол. Макар да имаше няколко гишета, отворени бяха само две и опашките бяха дълги. За да играе на сигурно, Куин избра гишето със служителя, който изглеждаше по-отегчен. Когато наближиха, пъхна двадесет долара, прилична сумичка във Виетнам, в паспорта до визата си и погледна Нейт през рамо.
— Опитай се да не казваш нищо. Дори здрасти не казвай. Ако има проблем, просто ми помахай и ще се върна, за да оправя нещата.
— Окей — отговори Нейт. Гласът му обаче не беше толкова уверен, колкото му се искаше на Куин.
Жената пред тях мина проверката и Куин застана пред гишето. Сложи паспорта си на плота, но го затисна с ръка, така че служителят трябваше да го издърпа. Отвори го, стрелна с поглед Куин и бързо плъзна двадесетдоларовата банкнота в джоба си. После сграбчи гумения печат, натисна го в тампона с мастило, подпечата една от страниците и тупна паспорта на плота, без да каже и дума. Куин кимна любезно, докато го прибираше, после тръгна.
Спря на пет-шест метра от гишето, престори се, че търси нещо из джобовете си. Погледна назад. Нейт тъкмо си подаваше паспорта. Служителят като че ли му отдели много повече време, отколкото на Куин.
Нейт хвърли поглед към своя ментор, в очите му имаше известна нервност. Но миг по-късно служителят подпечата паспорта и му го върна.
Следваше митницата, но тук беше още по-лесно. Нейт мина пръв, проверката на чантата му отне само минутка. Проверката на Куин мина също толкова бързо.